По стъпалата над втория етаж седяха хора, които използуваха стълбището като неофициална всекидневна, макар че това нарушаваше противопожарните правила: жените говореха на мъжете, които по риза се редяха на опашка пред умивалнята, а около тях припкаха деца. Докато стигнат до входа, Уорд и Роситър трябваше да си пробиват път през наемателите, струпани на всяка стълбищна площадка, които се въртяха около дъските за обяви или от улицата долу напираха навътре.
Поемайки си дъх на върха на стълбата, Уорд посочи към закусвалнята от другата страна на пътя. Тя беше само на тридесет ярда разстояние, ала движещата се по улицата навалица се носеше край тях като река при прилив, пресичайки пътя им отдясно наляво. Първата кинопрожекция на стадиона започваше в 9 часа и хората вече бяха се запътили, за да си осигурят влизането.
— Не може ли да отидем някъде другаде? — попита Роситър, правейки гримаса, като си представяше какво ще бъде в закусвалнята. Не стига, че щеше да е претъпкана и да мине половин час, докато им сервират, но и храната беше безвкусна и неапетитна. Пътят от библиотеката през четири пресечки оттук им бе отворил апетита.
Уорд повдигна рамене.
— Има едно заведение на ъгъла, но се съмнявам дали ще успеем да се доберем до него. — То беше на двеста ярда обратно на движението; по целия път трябваше да се промъкват през тълпата.
— Може би си прав. — Роситър сложи ръка на рамото на Уорд. — Знаеш ли, Джон, лошото ти е, че никога никъде не ходиш, от нищо не се интересуваш, просто не съзнаваш колко зле върви всичко.
Уорд кимна. Роситър имаше право. Сутрин, когато тръгваше за библиотеката, пешеходният поток се движеше с него към учрежденията в центъра на града; вечер, когато се прибираше, потокът течеше в обратна посока. Общо взето той никога не променяше навика си. Отгледан от десетгодишна възраст в общински приют, постепенно бе загубил връзка с баща си и майка си, които живееха в източната част на града и не можеха или не желаеха да бият път, за да го видят. Отстъпил инициативата на динамиката на града, той не искаше да си прави труда да си я възвърне само заради една по-хубава чаша кафе. За щастие при работата си в библиотеката влизаше в досег с най-различни млади хора с близки интереси. Рано или късно щеше да се ожени, да намери двойна кабинка близо до библиотеката и да свие гнездо. Ако имаха достатъчно деца (три бяха изискваният минимум), един ден можеха дори да се сдобият със самостоятелна малка стая.
Вляха се в пешеходния поток, който ги влачи десет-двадесет ярда, после ускориха крачка и минаха встрани през тълпата, насочвайки се бавно към другата страна на пътя. Там се подслониха край витрините на магазините, бавно се промъкнаха обратно до закусвалнята, напрегнали мишци да устоят на безбройните малки стълкновения.
— Какви са последните изчисления за населението? — попита Уорд, когато заобиколиха цигарената будка, стъпвайки там, където се отвореше пролука.
Роситър се усмихна.
— Съжалявам, Джон, бих искал да ти кажа, но може да предизвикаш паника. Пък и няма да ми повярваш.
Роситър работеше в Застрахователния отдел на общината и имаше неофициален достъп до статистиките за преброяването. От десет години те бяха поверителна информация, отчасти понеже ги смятаха за неточни, но главното защото се опасяваха, че може да предизвикат масов пристъп на клаустрофобия. Вече имаше малки инциденти и според официалните твърдения населението на света бе достигнало устойчиво високо равнище, стабилизирайки се на 20 милиарда. Никой нито за миг не повярва; Уорд предполагаше, че трипроцентовото годишно увеличение, поддържано от 60-те години на XX век насам, не е престанало.
Колко време щеше да продължава, не можеше да се предвиди. Въпреки най-мрачните прогнози на неомалтусианците, световното земеделие бе съумявало да върви в крак с нарастването на населението, макар че интензивната обработка водеше до това, че 95% от населението бе завинаги хванато в капана на огромни градски конгломерати. Растежът на градовете към периферията най-после бе спрян; фактически по цял свят някогашните крайградски райони се разработваха отново за земеделие, а нарасналото население се затваряше в съществуващите градски гета. Селата като такива вече не съществуваха. От всеки квадратен фут земя никнеше един или друг вид култура. Едновремешните поля и ливади в света сега представляваха фабрични площадки, високомеханизирани и недостъпни за външни лица като всеки индустриален район. Икономическото и идеологическо съперничество отдавна бе отстъпило пред един доминиращ стремеж — вътрешното колонизиране на града.
Добрали се до закусвалнята, те се вмъкнаха през входа и се присъединиха към мелето от клиенти, които се блъскаха в пълен безпорядък пред тезгяха.