— Всъщност лошото на проблема с населението е — сподели Уорд с Роситър, — че никой досега не се е опитвал да го разреши. Преди петдесет години късогледият национализъм и индустриалната експанзия насърчаваха растежа на населението и дори сега съществува едно скрито поощрение — да имаш голямо семейство, за да можеш да си извоюваш малко уют. Самотните са поставени в неизгодно положение просто защото са повече и не пасват добре в двойните или тройните кабинки. Но истинският проблем са големите семейства, които трябва да се настаняват на гъсто, за да се пести пространство.
Роситър кимна, придвижвайки се по-близо до тезгяха, готов да извика поръчката си.
— Така е, за съжаление. Всички се стремим да се оженим само за да можем да получим полагаемите ни се шест квадратни метра.
Точно пред тях две момичета се обърнаха и се усмихнаха.
— Шест квадратни метра — повтори едното от тях, тъмнокосо момиче с хубавичко овално лице. — Изглежда, си от ония млади мъже, които би трябвало да опозная. В търговията с недвижими имоти ли си се прехвърлил, Питър?
Роситър се ухили и стисна ръката й.
— Здравей, Джудит. Мисля усилено да се заловя с тая работа. Искаш ли да участвуваш с мен в едно частно начинание?
Момичето се облегна о него, когато стигнаха до тезгяха.
— Хм, може. Но трябва да бъде законно.
Другото момиче, Хелън Уеринг, помощник-библиотекар, дръпна Уорд за ръкава.
— Чу ли последната новина, Джон? Изритаха ни с Джудит от стаята. Сега сме на улицата.
— Какво?! — извика Роситър. Взеха супата и кафето си и се промъкнаха обратно до задната част на закусвалнята. — Какво се е случило, за бога?
Хелън обясни:
— Нали знаеш малкия долап за метли пред нашата кабинка? Двете с Джудит го използувахме като кабинет, влизахме там да четем. Тихо и спокойно е, ако можеш да свикнеш да не дишаш. Ала дъртата разбрала това и вдигна голяма патърдия, вика, че сме нарушавали закона и тъй нататък. С една дума, вън. — Хелън замълча. — Сега чуваме, че възнамерявала да го даде под наем на сам човек.
Роситър тупна с ръка по ръба на тезгяха.
— Долап за метли ли? И някой ще живее там? Но няма да й дадат разрешително!
Джудит поклати глава.
— Тя вече го има. Брат й работи в жилищната служба.
Уорд се изсмя, както ядеше супата си.
— Но как ще го даде под наем? Та никой не би живял в долап за метли!
Джудит го изгледа навъсено.
— Наистина ли мислиш така, Джон?
Уорд пусна лъжицата си.
— Не, но да речем, че си права. Хората биха живели къде ли не. Боже, не знам кого да съжалявам повече — вас двете или нещастника, който ще живее в този долап. Какво ще правите сега?
— Някаква двойка в една къща през две пресечки в западна посока ни преотстъпва половината от кабинката си. Окачили са чаршаф по средата и двете с Хелън се редуваме да спим на едно походно легло. Не се шегувам, стаята ни е широка около два фута. Казах на Хелън, че пак ще трябва да се разделим и да даваме половинката срещу двойно по-висок от сегашния ни наем.
Смяха се много на това. После Уорд каза „лека нощ“ на всички и се върна в жилищния блок.
Там се видя изправен пред подобни проблеми.
Домоуправителят, облегнат на паянтовата врата, въртеше в устата си влажна угарка от пура с изражение на мрачно отегчение на небръснатото лице.
— Вие имате четири цяло и седемдесет и две стотни метра — каза той на Уорд, който стоеше на стълбата, без да може да влезе в стаята си. На площадката се притискаха и други наематели, две жени с навити коси и пеньоари спореха, дърпайки ядно стената от куфари и сандъци. От време на време домоуправителят ги поглеждаше раздразнено. — Четири седем две. Два пъти го изчислих.
— Таван или под? — попита Уорд.
— Таван, а вие какво си мислите? Как мога да измеря пода с всичкия тоя боклук? — Той ритна един сандък с книги, който се подаваше изпод леглото.
— Уорд не обели дума за това.
— Стената има голям наклон — изтъкна той. — Кажи-речи три-четири градуса.
Домоуправителят кимна неопределено.
— Във всеки случай прехвърляте четири. Доста над нормата. — Обърна се към Уорд, който бе слязъл няколко стъпала по-долу, за да даде път на една жена и един мъж. — За това мога да поискам двоен наем.
— Какво, само за четири и половина? — произнесе Уорд учудено. — Как така?
Мъжът, който току-що бе минал край него, се наведе през рамото на домоуправителя и подуши стаята, обхващайки всяка подробност с мигновен поглед.
— Двоен наем ли вземаш за това, Луи?
Домоуправителят му махна с ръка да си върви по пътя, а после даде знак на Уорд да влезе в стаята, затваряйки вратата подире му.