Роситър се взираше в стаята, главата му се замая от просторността й.
— Прав си — промърмори той: — Е, кога ще се преместим?
Парче по парче разглобиха долната половина на вратата и заковаха ламперията за дървена рамка, така че бутафорната част да може моментално да бъде отново слагана на мястото си.
После, избирайки един следобед, когато къщата беше полупуста и домоуправителят спеше в канторката си в сутерена, предприеха първото си нахълтване в стаята. Уорд влезе сам, докато Роситър пазеше в кабинката.
В разстояние на един час си сменяха местата, бродейки мълчаливо из прашната стая, протягайки ръце да усетят безграничната й пустота, наслаждавайки се на свободното пространство. Макар и по-малка от повечето разделени на секции стаи, в които бяха живели, тази изглеждаше безкрайно по-голяма, стените й приличаха на огромни канари, извисяващи се към капандурата.
Най-после, два-три дни по-късно, се преместиха в нея.
През първата седмица Роситър спеше сам в стаята, а Уорд — в кабинката отвън, като през деня и двамата стояха заедно там. Постепенно вмъкнаха тайно няколко мебели: две кресла, една маса, една лампа, свързана с фасонката в кабинката. Мебелите бяха тежки, викториански; най-евтините, които можеха да се намерят, като размерите им се подчертаваха от празнотата на стаята. Най-личното място бе заето от един огромен махагонов гардероб, украсен с дърворезба, изобразяваща ангели, и с назъбени огледала, който се видяха принудени да разглобят и да внесат в къщата с куфарите си. Извисявайки се над тях, гардеробът напомняше на Уорд за микрофилмите с готически катедрали, с огромните им балкони за органи, пресичащи обширните главни кораби.
След три седмици и двамата вече спяха в стаята, тъй като кабинката им се струваше непоносимо тясна. Имитация на японски параван делеше съразмерно стаята, без да намалява големината й. Седейки там вечер, заобиколен от книгите и албумите си, Уорд постепенно забрави града навън. За щастие отиваше до библиотеката по една задна уличка и избягваше многолюдните пътни артерии. Започна да им се струва, че Роситър и той са единствените истински обитатели на света, а всички останали са безсмислен вторичен продукт на собственото им съществуване, случайни подобия на личности, изплъзнали се от всякакъв контрол.
Роситър бе този, който предложи да поканят двете момичета да живеят в тяхната стая.
— Пак са ги изгонили и може да се наложи да се разделят — каза той на Уорд, явно разтревожен да не би Джудит да попадне в лоша компания. — След всяко преразпределение на жилищната площ винаги има замразяване на наемите, но всички домопритежатели знаят това и престават да дават стаите си под наем. Страшно трудно е да се намерят стаи където и да е.
Уорд кимна, облегнат на кръглата маса от червено дърво. Той си играеше с пискюлите на отровно зеления абажур, почувствувал се за миг учен от викторианско време, който живее просторно и спокойно сред изобилие от тежки мебели.
— Одобрявам напълно идеята тя — съгласи се той, сочейки празните ъгли. — Тук има много място. Но ще трябва да ги предупредим да не се раздрънкат за това.
След съответните предпазни мерки те посветиха двете момичета в тайната си, изпитвайки удоволствие от учудването им, че са намерили този уединен свят.
— Ще поставим преграда през средата — обясни Роситър, — всяка сутрин ще я сваляме. Можете да се настаните след два дни. Как се чувствувате?
— Чудесно! — Зяпаха облещено гардероба, присвили очи срещу безкрайните отражения в огледалото.
Не беше никак трудно да ги вмъкват и измъкват от къщата. Наемателите се сменяха непрекъснато и сметките се пускаха в пощенската кутия. Никой не се интересуваше кои са момичетата, нито забелязваше редовните им посещения в кабинката.
Обаче измина половин час, откакто бяха пристигнали, а още никоя не бе отворила куфара си.
— Какво става, Джудит? — попита Уорд, промъквайки се покрай леглата на момичетата в тясната пролука между масата и гардероба.
Джудит се колебаеше, поглеждайки ту Уорд, ту Роситър, който седеше на леглото и довършваше шперплатовата преграда.
— Джон, просто…
Хелън Уеринг, по-деловита, взе думата, приглаждайки с пръсти покривката на леглото.
— Джудит иска да каже, че положението ни тук е малко неудобно. Преградата е…
Роситър се изправи.
— За бога, не се безпокой, Хелън — увери я той, говорейки с високия шепот, който всички по принуда бяха усвоили. — Няма нищо лошо, можете да ни имате доверие. Тази преграда е здрава като скала.