Двете момичета кимнаха.
— Не е там въпросът — обясни Хелън, — работата е, че не е вдигната през цялото време. Смятахме, че ако тук има някой по-стар човек, например лелята на Джудит — тя няма да заема кой знае колко място и не ще пречи, пък и е наистина много мила, — няма да си имаме грижи с преградата — освен нощем — добави тя бързо.
Уорд погледна Роситър, който повдигна рамене и се вторачи в пода.
— Хм, това е идея — каза Роситър. — Джон и аз знаем как се чувствувате. Защо не?
— Разбира се — съгласи се Уорд. Той посочи пространството между леглата на момичетата и масата. — Един в повече няма да има значение.
Момичетата завикаха „ура“. Джудит се приближи до Роситър и го целуна по бузата.
— Извинявай за безпокойството, Хенри. — Тя му се усмихна. — Чудесна преграда си измайсторил. Не можеш ли да направиш една и за леля — една съвсем мъничка? Тя е много мила, но старее.
— Не ще и дума — рече Роситър. — Разбирам. Останал ми е предостатъчно дървен материал.
Уорд погледна часовника си.
— Седем и тридесет е, Джудит. Не е зле да се свържем с леля ти. Тя може да не е в състояние да се премести тази вечер.
Джудит закопча палтото си.
— О, ще успее — увери тя Уорд. — Ще се върна след малко.
Само след пет минути лелята пристигна с три здраво натъпкани тежки куфара.
— Изумително — забеляза Уорд на Роситър три месеца по-късно. — Размерите на тази стая продължават да ме смайват. От ден на ден тя като че ли става все по-голяма.
Роситър се съгласи охотно, отмествайки погледа си от едно от момичетата, което се преобличаше зад средната преграда. Сега не я пипаха, тъй като им бе станало досадно да я разглобяват всеки ден. Освен това за нея беше закрепена допълнителната преграда на лелята, а тя не обичаше непрекъснатите преустройства. И без това й беше трудно да влиза и излиза през скритата врата и кабинката.
Въпреки това едва ли имаше вероятност да ги открият. Стаята явно е била пристроена допълнително към централната стълбищна площадка на къщата и всякакъв шум се заглушаваше от багажа, струпан в заобикалящия я коридор. Точно отдолу имаше малка обща спалня, заемана от няколко стари жени, и лелята на Джудит, която им ходеше на гости, се кълнеше, че никакви звуци не минавали през дебелия таван. Полукръглото прозорче над вратата беше свързано с таванския прозорец и пропусканата от него светлина не се различаваше от стотиците други електрически крушки по прозорците на къщата.
Роситър завърши новата преграда, която майстореше, и като я постави в изправено положение, я намести в жлебовете, заковани на стената между кревата му и леглото на Уорд. Единодушно бяха на мнение, че така ще си осигурят малко повече уют.
— Сигурно ще се наложи да направя такова нещо и за Джудит и Хелън — сподели той с Уорд.
Уорд оправи възглавницата си. Те бяха върнали тайно двете кресла обратно в мебелния магазин, тъй като заемаха твърде много място. Във всеки случай леглото беше по-удобно. Той все още не бе свикнал напълно с меките тапицирани мебели.
— Идеята не е лоша. А защо да не окачим няколко етажерки на стената? Нямам къде да си слагам нещата.
С поставянето на етажерките стаята стана много по-спретната, освобождавайки голяма част от пода. Разделени от преградите си, петте легла бяха наредени едно зад друго покрай задната стена, срещу махагоновия гардероб. Помежду имаше празно пространство от три-четири фута я още по шест фута от двете страни на гардероба.
Уорд изпадаше във възторг, като гледаше толкова много свободно пространство. Когато Роситър спомена, че майката на Хелън е болна и спешно се нуждае от грижи, той вече знаеше къде ще бъде разположена нейната кабинка — пред леглото му, между гардероба и страничната стена.
Хелън не беше на себе си от радост.
— Много мило от твоя страна, Джон — каза му тя, — но ще имаш ли нещо против, ако мама спи до мен? Мястото стига, за да се постави едно допълнително легло.
Така че Роситър разглоби преградите и ги премести по-близо една до друга — сега по дължината на стената бяха наредени шест легла. Така всеки имаше пролука, широка два и половина фута, достатъчна, за да се провре покрай леглото си. Легнал по гръб най-отдясно, с етажерките на два фута над главата му, Уорд едва можеше да вижда гардероба, ала пред него, на цели шест фута от предната стена, имаше напълно свободно пространство.
После пристигна пък бащата на Хелън.
Уорд почука на вратата на кабинката и се усмихна на лелята на Джудит, която го пусна. Помогна й да дръпне оправеното легло, което запречваше входа, после почука по дървената ламперия. След миг бащата на Хелън, дребен побелял човек по долна риза, с тиранти, привързани за панталоните му с канап, дръпна ламперията.