Уорд му кимна и прекрачи през багажа, струпан по пода в подножието на леглата. Хелън беше в кабинката на майка си, помагаше на старата жена да изпие вечерния си бульон. Роситър, потейки се обилно, бе коленичил до махагоновия гардероб и със сгъваем лост откъртваше рамката на средното огледало. Парченца от гардероба се търкаляха по леглото му и по пода.
— Ще трябва да започнем да изнасяме тия неща утре — каза му Роситър. Уорд почака бащата на Хелън да се протътри край него и да влезе в кабинката си. Той си бе измайсторил на бърза ръка малка картонена врата и я затвори подире си с груба кука от прегъната тел.
Роситър го гледаше, намръщен сърдито.
— Някои хора имат късмет. Този гардероб е цяла напаст. Как можахме да решим да го купим?
Уорд седна на леглото си. Преградата притискаше коленете му и той почти не можеше да се помръдне. Вдигна очи, докато Роситър беше зает, и видя, че разделящата линия, която бе начертал с молив, беше скрита от наклонената преграда. Като се облегна на стената, той се опита да отмести преградата обратно, ала Роситър, изглежда, бе заковал долния й край за пода.
По вратата на външната кабинка се почука рязко — Джудит се връщаше от работа. Уорд понечи да стане, но после седна отново. „Мистър Уеринг“ — подвикна той тихо. Тази вечер старият беше дежурен.
Уеринг се дотътри до вратата на кабинката си и отвори нервно, като редеше нещо под нос.
— Нагоре-надолу, нагоре-надолу — мърмореше той. Препъна се в чантата с инструменти на Роситър и изруга гръмогласно, после добави многозначително през рамо: — Ако питате мен, тук има прекалено много хора. Долу са само шест, докато ние сме седем, а стаята им е със същите размери.
Уорд кимна неопределено и се изтегна на тясното си легло, като внимаваше да не чукне главата си в етажерките. Уеринг не беше първият, който му намекваше да се премести. И лелята на Джудит бе подхвърлила нещо подобно преди два дни. Откакто бе напуснал работата си в библиотеката (с ниския наем, който вземаше от другите, покриваше разноските си за малкото храна, от която се нуждаеше), той прекарваше по-голямата част от времето си в стаята, виждайки стареца повече, отколкото желаеше, но бе свикнал да го търпи.
Когато се разположи, забеляза, че десният горен ъгъл на гардероба — единственото нещо, което виждаше от два месеца насам — сега е разглобен.
Той беше хубава мебел, някак символизираща целия този усамотен свят, и продавачът в магазина му каза, че са останали малко такива. За миг Уорд внезапно почувствува остро съжаление, както му се бе случвало като дете, когато баща му в изблик на гняв му отнемаше нещо и той знаеше, че никога повече няма да го види.
После се отърси от тия мисли. Гардеробът беше красив, нямаше съмнение, но когато го махнеха, стаята щеше да изглежда още по-голяма.