— Аз четох всичко за него в „Трибюн“ преди два дни. Знаете ли, че Слингсби са дошли на Потомак през 1662 г. точно пет години след фамилията Вашингтон. Триста години! Представете си, американец от триста години, а сега ренегат! Предател! Тринайсет поколения!
— Не го приемайте толкова тежко, мис Харбрайд — казах ободрително. — Когато се наложи да бягаме със семейното сребро, въпреки че ни е съотечественик, доктор Керолайн няма да бъде с нас в една и съща класа. Последният англичанин, който дезертира в комунистическия свят, е имал прародител, записан в Книгата на страшния съд. Тридесет солидни поколения. Но засега той изобщо изчезна яко дим, като по сигнал.
— Фу — каза мис Харбрайд.
— Чувахме за тази личност. — И Тони Карерас като своя баща бе получил образованието си в някой консервативен колеж по-източното крайбрежие на Щатите. Той беше по-скоро безцеремонен в използуването на английския език — Слингсби Керолайн, искам да кажа… Той изобщо не ме впечатлява. Какво ще прави с това оръжие — Въртележката, както го наричат, нали? Даже ако успее да го изнесе извън пределите на нашата страна. Кой ще го купи? Аз имам предвид това, че така както се развиват ядрените оръжия, то може да бъде определено като играчка в сравнение с другите атомни устройства и разбира се, не може да промени равновесиеето в световните сили, независимо в чии ръце ще попадне.
— Тони е прав — съгласи се Мигел Карерас. — Кой ще го купи? Освен това няма нищо секретно вече в производството на ядрените оръжия. Ако една държава има достатъчно средства и технически потенциал — а тези държави са само четири в света, — тя може да си произведе ядрено оръжие по всяко време. А ако тя няма на разположение тези два фактора, всички планове или работни модели от целия свят стават неизползваеми.
— Той възнамерява да си прекара интересно времето, като кръжи с Въртележката тук и там — завърши Тони Карерас. — Особено, докато както следва от описанието, не можеш да пъхнеш Въртележката в куфар. Но какво общо има този приятел с нас, мистър Картър?
— Докато не го заловят, всеки кораб, напускащ източния бряг на Щатите, ще бъде претърсван основно, за да е сигурно, че нито той, нито Въртележката не са на борда. Но това забавя двойно разтоварването на стоките и смяната на пасажерите, което означава, че докерите губят ценни пари. Стачкуват. И шансовете са — колкото и неприятни думи да се казаха от двете страни, — че ще стачкуват, докато не пипнат доктор Керолайн. Ако го пипнат!
— Предател! каза мис Харбрайд. — Тринадесет поколения!
— Значи ще стоим надалеч от брега, е? — попита Карерас Старши. — Поне междувременно?
— Доколкото е възможно, сър. Но Ню Йорк е задължителен. Кога не зная. Обаче ако и там стачкуват, може да се отбием първо в Сейнт Лорънс. Зависи!
— Романтика, загадки и приключения. — Карерас се усмихна. — Точно според брошурата ви. — Той погледна през рамото ми. — Изглежда, че имате посетител, мистър Картър.
Извих се на стола. Беше Ръсти Уйлямс с шокиращо червената си коса, в безукорно изгладена бяла униформа, мушнал униформеното кепе под лявата си мишница. Ръсти беше 16-годишен, най-младият ни кадет, отчайващо срамежлив и особено чувствителен.
Кадети обикновено не бяха допускани в трапезарията и той уплашено беше опулил очи срещу дамите на капитанската маса, но успя да се овладее и да ги обърне към мен, когато се изправи от моята страна с отчетливо удряне на токовете.
Според правилника, датиращ от векове, задължителното обръщение към кадетите беше по фамилно име, но него всеки го наричаше Ръсти. Беше невъзможно да не е така.
— Какво има, Ръсти?
— Поздрави от капитана, сър. Бихте ли го намерили на мостика, ако обичате, сър?
— Веднага отивам. — Ръсти се обърна да си ходи и аз улових проблясъка в очите на Сюзън Биърсфорд, блясък, който обикновено възвестяваше някакъв провал за мен.
Това би могло да бъде предсказание за моята незаменимост на кораба, за безумието на посланието на капитана до неговия верен слуга, когато вече всичко е загубено, и даже ако не мислех за нея, че тя беше от този тип момичета, които биха могли да ме изложат пред кадета, пак не бих дал нито едно пени за това.
Надигнах се и казах: — Извинете ме, мис Харбрайд, извинете ме, господа! — И последвах бързо Ръсти по десния коридор. Той ме чакаше.
— Капитанът е в каютата си, сър. Би желал да ви види там.
— Какво, ти ми каза…
— Зная, сър Той ми нареди така. Мистър Джемисън е на мостика. — Джордж Джемисън беше Третият ни офицер. — А капитан Булен е в каютата си. С мистър Къмингс.