— Да, сър. — Обърнах се към Къмингс. — Не страда от нещо, нали? Предразположен към замайване, прилошаване, сърдечен пристъп или нещо друго от този род?
— Дюстабанлия, само това — усмихна се Къмингс, въпреки че не му беше до усмивки. — Миналия месец мина годишния си контролен преглед при доктор Марстън — 100%. Дюстабанлийството е професионално заболяване.
Обърнах се към капитан Булен:
— Мога ли да разполагам с двайсет минути или може би половин час за един тих оглед, сър? С мистър Къмингс?
— Това е една спокойна, безветрена нощ. Не може и дума да става за каквито и да било крясъци или викове за помощ, а и на долните палуби винаги през нощта има доста хора от екипажа и е просто невъзможно никой нищо да не чуе. А вероятно той не е бил и болен. Това, което схващам, е, че ако е изпаднал в някаква беда, то стопроцентово би му била необходима незабавна помощ. Щом той не я е потърсил, то сега вече е минал този момент, когато тя е била наложителна. Аз не виждам нищо лошо в това да изчакам още двайсетина минути, преди да обявим тревога.
— Никой няма да обявява тревога, мистър. Това е „Кампари“.
— Да, сър. Но няма голяма разлика в това дали ще разтръбим всичко по радиото или скрити ще си шепнем в някой тъмен ъгъл. Ако Бенсън е изчезнал и това се окаже истина, ще стане известно на целия кораб още прели полунощ. А може и по-рано.
— Няма що, добре ме успокои — изръмжа Булен. — Добре, Джони, вие двамата с Хауи, вижте какво можете да откриете.
— Вашите пълномощия да огледам навсякъде, сър?
— Безусловно, разбира се!
— Навсякъде? — настоявах аз. — Или ще си загубя времето. Знаете това, сър.
— Господи! И това само два дни след кашата в Яма яка. Помниш ли как реагираха пасажерите, когато митничарите и американските флотски служители минаха през каютите им? Как ще се хареса това на дирекционния съвет! — Той вдигна уморено поглед — Предполагам, че намекваш за пасажерските помещения?
— Ще го направим тихо, сър.
— Те са все още в трапезарията. А Хауи тук може да забележи всеки, който се изкачва да се прибира.
— Тогава двайсет минути. Ще ме намерите на мостика. Гледайте да не се спънете в нечий крак.
Излязохме, спуснахме се на палуба „А“ и завихме наляво в трийсетметровия централен коридор между каютите на палубата: бяха шест апартамента, по три от двете страни. Уайт беше някъде по средата, крачещ нервно нагорена долу. Кимнах му и той запристъпя бързо към нас — слаба, плешива личност, с постоянно болезнено изражение поради измъчващите го хронична диспепсия и свръхчувствителност.
— Имаш ли всички резервни ключове, Уайт? — го запитах аз.
— Да, сър.
— Добре. — Кимнах към първата главна врата отдясно, апартамент №l, от лявата страна на парахода. — Ще отвориш ли?
Уайт погледна Къмингс. Общоприето правило беше палубните офицери никога да не влизат в апартаментите на пасажерите на „Кампари“, освен по тяхна изрична покана, и то след учтивото разрешение на ковчежника или на главния стюард. А да влезеш едва ли не с взлом в пасажерски апартамент, това бе…
Той отвори. Минах покрай него, следван от ковчежника. Нямаше нужда да паля лампите, вътре светеше. При цените, които плащаха, да се припомня на пасажерите на „Кампари“ да гасят светлините би било загуба на време и оскърбление за тях.
В каютните апартаменти на „Кампари“ нямаше обикновени койки — четирикраки стабилни легла, със скрити, механично свалящи се странични табла, които можеха бързо да се вдигат при лошо време. Такива бяха изискванията на съвременната метеорология. Географската ширина позволяваше на капитан Булен да избягва лошото време и с ефикасните си стабилизатори „Дени Браун“ не вярвам тези странични табла да са се използвали някога. На борда на „Кампари“ не се допускаше морска болест.
Апартаментът се състоеше от спална каюта, съседна всекидневна и баня, а отвъд всекидневната — друга каюта. Всички матирани стъкла гледаха към лявата страна. Прегледахме каютите за минута, надничайки под леглата, оглеждайки шкафовете, гардеробите, зад завесите, навред. Нищо.
Излязохме.
В коридора кимнах към съседния апартамент №2.
— Сега този! — казах на Уайт.
— Извинете, сър. Не мога. Тук е старецът със сестрите, сър. Бяха им занесли три подноса, когато, чакайте да се сетя, да сър, към 6, 15 тази вечер, и мистър Карерас, господинът, който се качи днес, ми нареди никой да не ги безпокои до утре сутринта. — Уайт се радваше на това. — Много строго нареждане, сър.
— Карерас? — Погледнах ковчежника. — Какво общо има той с това, мистър Къмингс?
— Не сте ли чули? Не, не вярвам. Изглежда, че мистър Карерас — бащата — е главен съдружник на една от най-големите адвокатски фирми в страната — „Сердан и Карерас“. Мистър Сердан, основателят на фирмата, е старецът 1 каютата тук. Изглежда, че е полупарализиран — но жилав инвалид. През последните осем години синът му и неговата жена (Сердан Младши е вторият главен съдружник след Карерас) са се грижили за него и съм сигурен, че старчето е било цяло наказание за тях. Разбрах, че Карерас предложил да го вземе със себе си, за да могат близките му да си отдъхнат. Естествено, Карерас се чувствува отговорен за него и предполагам затова е дал разпорежданията си на Бенсън.