— Да, сър? — Гласът му беше все така предпазлив.
— Съвсем нищо ли не каза мистър Декстер, когато излезе?
— Да, сър. Чух го да казва нещо като „Почакай за минутка. Какво по дяволите, става там?“ Или нещо такова, не съм сигурен. После каза: „Дръж същия курс. Връщам се след минутка.“ И излезе.
— Това ли беше всичко?
— Това беше всичко, сър.
— Къде стоеше той по това време?
— На дясното крило, сър. Точно зад вратата.
— И слезе долу от тази страна?
— Да, сър.
— Къде беше Уайтхед в същото време?
— Отвън, на лявото крило, сър. — Изражението и обясненията на фергюсън несъмнено показваха, че според него отговаря на един лунатик, но успяваше да запази хладнокръвие.
— Не прекоси ли да види къде е отишъл мистър Декстер?
— Не, сър. — Той се поколеба. — Всъщност, не точно веднага. Но ми се стори малко странно, затова го накарах да погледне. Не видя нищо.
— Но, по дяволите! Колко време след слизането на Декстер той е погледнал?
— Една минута. Може би почти две. Не съм сигурен, сър.
— Но каквото и да е видял мистър Декстер, е било отзад?
— Да, сър.
Излязох на дясното крило и погледнах назад. Не се виждаше никой по която и да е от двете палуби долу. Екипажът отдавна бе приключил с миенето на палубите, а пасажерите още закусваха. Долу нямаше никой и нищо интересно за гледане. Дори и радиокабината бе пуста, със затворена и залостена врата. Виждах ясно бронзовия катинар да проблясва под утринното слънце, докато „Кампари“ се носеше бавно и леко по удължаващото се течение.
Радиокабината! Стоях като закован цели три секунди — в очите на фергюсън се утвърждавах като кандидат за усмирителна риза, — после се спуснах стремителнс по стълбището също както го бях изкачил — по три стъпала наведнъж. Само едно предвидливо спиране от моя страна и изненадващо пъргавото отдръпване от страна на капитана предотврати сблъскването ни в подножието на стълбата. Булен гласно потвърди мисълта, която очевидно се разпространяваше по мостика:
— Да не си откачил, мистър?
— Радиокабината, сър — казах бързо аз. — Елате! Бях там след няколко секунди заедно с Булен. Опитах катинара, мощен двойнодействуващ „Йеил“, но той бе здраво заключен.
Тогава именно забелязах един ключ да стърчи в долната част на катинара. Завъртях го на една страна, после на друга, опитах се да го издърпам, но напразно. Усетих задъханото дишане на Булен над рамото ми.
— По дяволите, какво става тук, мистър? Какво изведнъж ти е щукнало?
— Една минутка, сър. — Забелязах Уайтхед да се качва към мостика и му махнах. — Доведи боцмана, кажи му да донесе клещи.
— Да, сър. Аз ще донеса клещи…
— Кажи на боцмана да ги донесе! — троснах му се аз.
— После поискай от мистър Питърс ключа от тази врата.
Бързо!
Той се затича. Пролича желанието му с удоволствие да изчезне. Булен каза:
— Виж какво, мистър…
— Декстер е напуснал мостика, защото е видял, че някъде става нещо странно. Така каза фергюсън. Къде другаде, ако не тук, сър?
— Защо тук? Защо не…
— Вижте това. — Взех катинара в ръка. — Този изкривен ключ. И каквото е станало, е станало тук.
— Прозорецът?
— Не може. Погледнах. — Заведох го отстрани до квадратното прозорче — парче матирано стъкло. — Пердетата още бяха спуснати.
— Не можем ли да го счупим?
— Какъв е смисълът? Късно е вече.
Булен ме загледа особено, обаче не каза нищо. Изтече половин минута в мълчание. С всяка измината минута Булен ставаше все по-нервен. После боцманът пристигна, носейки чифт плътно изолирани клещи в ръка.
— Отвори тази проклетия! — рязко му изкомандува Булен.
Макдоналд се опита да извади ключа с пръсти, не можа и пусна клещите в действие. Още с първото дръпване ключът се счупи наполовина.
— Ха! — рече Булен. — Сега я свършихме. Макдоналд го погледна, погледна мен, после счупения ключ, останал в челюстта на клещите.
— Даже не го извих, сър — рече тихо той. — И ако това е ключ „Йеил“ — добави той с нотка на презрение, — то аз не съм шотландец, а англичанин. — Подаде ни ключа да го огледаме. Счупеното разкриваше сивата, груба, шуплеста сплав на някакъв основен метал. — Домашна направа, и то не особено сполучлива.
Булен мушна в джоба си счупения ключ.
— Можеш ли да извадиш другото парче?
— Не, сър, напълно е блокирало. — Той забърка из комбинезона си и извади една ножовка. — Може би това, сър?
— Бива.
На Макдоналд му трябваха три минути усилна работа — ключалката, за разлика от катинара, беше от закалена стомана — и най-после ножовката премина. Той измъкна катинара и погледна въпросително капитана.