— Елате с нас — му каза Булен. По веждите му имаше пот. — Гледай да няма никой наблизо. — Отвори вратата и влезе вътре. Аз вървях по петите му.
Е, открихме Декстер, но го открихме много късно. Той имаше вид на купчина стари дрехи, съвсем отпусната, свита безформеност, присъща само на мъртъвците: проснат с лице към пода, той едва оставяше място за Булен и мен.
— Да повикам ли доктора, сър? — обади се Макдоналд: той стоеше, прекрачил щормовия праг, а кокалчетата на пръстите по ръката, която бе уловила вратата, бяха опънали до краен предел кожата му.
— Късно е вече за доктор, боцмане — каза студено Булен. После самообладанието му рухна и той избухна яростно: — Господи, мистър, до какъв край ще ни доведе това? Той е мъртъв, вижда се, че е мъртъв. Какво се крие зад… какъв престъпен демон… защо са го убили, мистър? Защо е трябвало да го убиват? Мътните ги взели, защо им е трябвало на злодеите да го убиват? Той беше само едно дете, какво зло е сторил някога младият Декстер на когото и да било? — Чест правеше на Булен, че в момента изобщо не му минаваше през ума мисълта, че мъртвият е син на президента и главния директор на линията „Блу Мейл“. Тази мисъл дойде по-късно.
— Умрял е поради същата причина като Бенсън — казах аз. — Видял е премного. — Коленичих до него, огледах врата отзад и отстрани. Нямаше никакви белези. Вдигнах поглед и казах: — Може ли да го обърна, сър?
— Вече не може да му навреди. — Обикновено червендалестото лице на Булен си беше загубило цвета и устните му бяха стиснати в тясна плътна линия.
Дърпах и опъвах няколко секунди, докато успях, макар и частично, да обърна Декстер, Не губих време да проверявам дишането или пулса: когато са ти пуснали три куршума в тялото, дишането и пулсът принадлежат на миналото. А бялата униформена риза на Декстер с трите малки, почернели от барута и обагрени от кръв дупки точно под гръдната кост действително показваха, че по него е стреляно три пъти; мястото, което заемаха тези отвори, можеше да се скрие с една карта за игра. Работа на истински майстор. Изправих се, погледнах от капитана към боцмана, после казах на Булен:
— Това не можем да отчетем като сърдечен пристъп, сър.
— Стреляли са по него три пъти — каза деловито Булен.
— Имаме си работа с маниак, сър. — Загледах се в Декстер, неспособен да отместя поглед от гримасата върху сгърченото през последните си мигове на живот лице, онзи разкъсващ миг на агония, отварящ вратата на смъртта. — Всеки от тези куршуми е могъл да го убие. Но някой го е убил три пъти, някой, който обича да натиска спусъка, който обича да гледа как куршумите попадат в тялото, въпреки че човекът е вече мъртъв.
— Гледаш много хладнокръвно на въпроса, мистър — ме изгледа зачудено Булен.
— Със сигурност! — Показах на Булен пистолета си. — Покажете ми човека, който е сторил това, и аз ще му се отплатя със същото, което е сторил на Декстер. Точно същото! И да вървят по дяволите и капитан Булен, и неговите правила! Толкова съм хладен!
— Прощавай, Джони, момчето ми. — После гласът му пак стана твърд. — Никой не е чул нищо. Как може никой да не чуе нищо?
— Пистолетът му е бил съвсем близо до Декстер, може би опрян в него. Вижте петната от обгорял барут. Освен това всичко показва, че тази личност — или тези лица — боравят професионално. Може би имат заглушите ли на револверите си.
— Разбирам! — Булен се обърна към Макдоналд. — Можеш ли да доведеш Питърс, боцмане? Веднага!
— Да, да, сър. — Макдоналд се накани да излезе и аз казах бързо:
— Сър, една дума, преди Макдоналд да е тръгнал.
— Какво има? — Гласът му беше твърд, нетърпелив.
— Искате да пратите известие?
— Разбира се, че искам да пратя известие. Ще искам два бързи патрулни катера да ни посрещнат. Със скоростта на газовите им турбини те ще пристигнат по обед: И когато им кажа, че за дванайсет часа са убити трима от хората ми, ще се разтичат. Писна ми да играя ролята си, Старши. С това фалшиво погребение исках да приспя подозренията им, да ги накарам да мислят, че сме се отървали от единственото доказателство за убийство срещу тях. Виждаш ли докъде ни доведе? Още един убит?
— Няма смисъл, сър. Много е късно!
— Какво искаш да кажеш?
— Дори не се е погрижил пак да намести капака след излизането си, сър. — Кимнах към големия предавател-приемник с леко изкривения му капак и разхлабени притягащи винтове. — Може би е бързал да се измъкне, може би е знаел, че няма никакъв смисъл да прикрива нещата, но ние сме длъжни да го открием рано или късно — и по-добре рано, отколкото късно. — Вдигнах капака и застанах встрани, за да може и Булен да види. Нищо не беше по-сигурно от това, че никой вече не би могъл да използува този приемник. Отвътре той представляваше каша от разкъсани проводници, смачкан метал, строшени кондензатори и лампи. Някой си беше послужил с чук. Нямаше място за предположения: чукът си лежеше сред бъркотията, останала като последно доказателство от някога сложното устройство на предавателя. Наместих капака.