И така, Макдоналд и аз съответно отидохме да си загубим времето. Имаше три спасителни лодки с ръчни предаватели за този случай, ако „Кампари“ потънеше или се наложеше да бъде напуснат по някаква друга причина. Вече ги нямаше. Бяха изчезнали. Не е нужно човек да вдига шум и да ги троши, когато може направо да ги хвърли в морето. Нашият зловещ приятел не пропускаше нищо.
Когато се върнахме в капитанската кабина, където трябваше да докладваме, атмосферата, възцарила се там, никак не ми се понрави. Казват, че страхът можел да се подуши: не зная дали е така, но той може да се почувства и човек положително можеше да го усети в тази кабина, в 9 часа тази сутрин. Страхът, атмосферата на безпомощност, чувството, че си предоставен на милостта на безкрайно могъщи неизвестни и безжалостни сили, създаваха напрегната, нервна атмосфера, която аз почти можех да докосна.
Макилрой и Къмингс бяха тук с капитана, а също и нашият Втори офицер, Томи Уилсън. Трябваше и той да бъде уведомен. Дошло бе време да се каже на всеки офицер, както заяви Булен, в интерес на собствената им безопасност и самоотбрана: аз не бях толкова сигурен. Когато влязохме, Булен вдигна поглед: лицето му беше мрачно и спокойно, една маска умело прикриваща голямата му тревога.
— Е?
Поклатих глава и седнах. Макдоналд остана прав, но Булен му посочи припряно към един стол и каза: без да се обръща към някой специално:
— Предполагам, че това важи за всички предаватели на кораба?
— Доколкото знаем, да! — После добавих: — Не мислите ли, че Уайт трябва да е тук, сър?
— Възнамерявах да го повикам. Пресегна се за телефона, изрече нещо, окачи слушалката и каза рязко: — Е, мистър, снощи ти беше човекът с най-умни идеи. Имаш ли някакви тази сутрин? — Той повтаряше думите си и това ги правеше да звучат рязко и неприятно: но те бяха лишени от каквато и да било обида, Булен не знаеше кой път да хване и се улавяше за сламката.
— Никакви! Знаем само, че Декстер е бил убит в 8:26 тази сутрин, минутка повече или по-малко. Тук няма никакви съмнения, както и за това, че повечето от пасажерите ни закусваха по това време. Отсъстваха само мис Харкърт, мистър Сердан с двете сестри, мистър и мисис Пайпър от Майами и двойката от Венецуела — старият Хурнос с жена си и дъщеря си. Единствените за подозрение, а никой от тях не изглежда подходящ.
— И всички те бяха на вечеря снощи, когато Бенстън и Браунел бяха убити — каза замислено Макилрой, — с изключение на стареца и сестрите му. Което ги прави единствените най-подозрителни. Мисля вече сме наясно, че каквато и да е вината на хората, стоящи зад всичко това, очевидни доказателства няма. Освен, разбира се — добави бавно той, — ако някой от пасажерите не са свързани заговорнически помежду си.
— Или с екипажа — промърмори Томи Уилсън.
— Какво? — Старият Булен му даде пълна възможност да изпита комодорския му поглед. — Какво каза?
— Казах екипажа — повтори ясно Уилсън. Ако старият Булен се опитваше да сплаши Томи Уилсън, той само си губеше времето. — И екипажа включвам, и офицерите. Съгласен съм, сър, че чух или научих за тези убийства за пръв път само преди няколко минути, и признавам, че не съм имал време да подредя мислите си. От друга страна, не съм имал възможност да бъда посветен в тази история толкова, колкото всеки от вас. Моите уважения, но не съм се залутал из гората дотам, че да не мога да видя дърветата. Изглежда всички сте убедени, че това е работа на един или повече от пасажерите — нашият старши офицер тук изглежда дълбоко ви е пуснал този бръмбар в главите. Но ако някой пасажер се е сдушил с някого от екипажа, съвсем възможно е на този от екипажа да му е наредено да се върти около радиокабината и при нужда да си свърши работата.
— Казваш, че Старшият офицер ни е е пуснал този бръмбар в главите — бавно изрече Булен. — Какво имаш предвид?
— Нищо повече от казаното, сър. Аз само… — После, разбрал намека във въпроса на капитана, каза: — Боже мой, сър! Мистър Картър? Да не ме вземате за луд?
— Никой не те смята за луд — успокояващо вмъкна Макилрой. Нашият главен механик винаги бе считал, че в умствено отношение Уилсън е от категория „петел“, но се виждаше, че бавно променя мнението си. — Екипажа, Томи. Какво те кара да се съмняваш в екипажа?
— Елиминиране, мотиви и възможности — веднага заяви Уилсън. — Изглежда, че малко или много елиминирахме пасажерите. Всички си имат алиби. И мотивите! Какви са обикновените мотиви? — запита той, без да се обръща специално към някой.
— Три са мотивите: отмъщение, ревност, изгода — каза Макилрой.
— Ето ви на! Да вземем отмъщението и ревността. Възможно ли е който и да е от пасажерите ни да мрази толкова Браунел, Бенсън и Декстер, че да пожелае да ги убие? Смешно! Изгода? Какви печалби повече могат да искат тези подпухнали плутократи? — Той се огледа бавно. — А какво един офицер или някой друг от екипажа на „Кампари“ не би сторил с още малко пари? Аз, например, бих могъл.