— Възможностите, Томи — му подсказа Макилрой. — Ти спомена за възможностите.
— Няма защо да се спускам В тях — каза Уилсън. — Машинният и палубният екипаж могат да бъдат веднага елиминирани. Хората от машинното, с изключение на офицерите, отговорни за храненето, никога не ходят при пасажерите и лодковите палуби. Хората на боцмана се допускат там само по утринна вахта, за да измият палубите. Но — той пак се огледа, дори още по-бавно — всеки палубен офицер, радист, телеграфист, готвач и стюард на борда на „Кампари“ има пълното право да се намира на няколко метра от радиокабината по всяко време. Никой не би го запитал какво прави там. Не само че…
На вратата се почука и заместник-главният стюард Уайт влезе с фуражка в ръка. Изглеждаше страхотно измъчен. Като видя разширения състав на посрещналия го комитет, стана още по-печален.
— Ела и седни — му каза Булен. Изчака Уайт да седне и продължи: — Къде беше тази сутрин между осем и осем и половина, Уайт?
— Тази сутрин. Осем — осем и половина. — Уайт веднага зае позата на обиден. — Бях дежурен естествено. Аз…
— Успокой се — каза уморено Булен. — Никой не те обвинява в нищо. — После рече по-благо: — Всички ние имаме лоши вести, Уайт. Нищо, което пряко да те засегне, затова не се затормозявай. По-добре да ги чуеш.
Булен му разказа за трите убийства, без да украсява нещата, и единственият непосредствен резултат беше, че всеки присъствуващ можеше веднага да задраска Уайт от списъка на заподозрените. Може и да беше превъзходен актьор, но дори един Ървинг не би могъл да си смени цвета от яркочервен на сивкавоблед само с едно прещракване на ключа, както го стори Уайт. Изглеждаше тъй зле, дишането му така се ускори и зачести, че аз веднага станах и му дадох чаша вода. Той я погълна на две глътки. — Съжалявам, че те разстроих, Уайт — продължи Булен. — Но ти трябваше също да знаеш. И така, между осем и осем и половина, колко от нашите пасажери закусваха в помещенията си?
— Не зная, сър, не съм сигурен. — Той поклати глава, после бавно продължи: — Извинете, сър, спомних си. Мистър Сердан и сестрите му, разбира се. Семейство Хурнос. Мис Харкърт. Мистър и мисис Пайпър.
— Както каза мистър Картър — промърмори Макилрой.
— Да — кимна Булен. — Сега, Уайт, внимавай! Напускал ли е помещението си по което и да е време някой от споменатите пасажери? По което и да е време? Дори за минутка?
— Не, сър. Определено не. Най-малкото на моята палуба. Хурносови са на палуба „В“. Но никой от другите не е влизал, нито излизал от помещенията: само стюарди с подноси. Мога да се закълна в това, сър. От моето кътче… т.е. това на мистър Бенсън, виждам всяка врата в коридора.
— Така е — съгласи се Булен. Запита за името на главния стюард на палуба „В“, говори накратко по телефона и окачи слушалката. — Добре, Уайт, можеш да вървиш. Но дръж очите и ушите си отворени и веднага ми докладвай, ако се натъкнеш на нещо, което ти се стори необикновено. И не говори за това с никой. — Уайт бързо се надигна и излезе. Стори го с удоволствие.
— Ето ти на — заяви тежко Булен. — Всички — искам да кажа всички от пасажерите — са чисти. Започвам да мисля, че в края на краищата си прав, мистър Уилсън. — Той ме погледна замислено. — Какво ще кажеш сега, мистър Картър?
Погледнах първо него, после Уилсън и казах:
— Изглежда, че мистър Уилсън е единственият от нас с разумни идеи. Казаното от него е логично, напълно приемливо и съвпада с фактите. Премного логично, премного приемливо. Просто не вярвам.
— Защо не? — настоя Булен. — Защото не можеш да повярваш, че някой член от екипажа на „Кампари“ може да бъде подкупен? Или защото подкопава всичките ти любими теории?
— Не мога да ви дам никакво „защо“ или „защо не“, сър. Просто имам някакво предчувствие.
Капитан Булен изръмжа, но получих неочаквана подкрепа от главния механик:
— Съгласен съм с мистър Картър. Изправени сме пред много, много умни хора — ако това са хора. — Той замълча, после изведнъж добави: — Платили ли са си таксата Карерас и синът му?
— Какво общо, дявол го взел, има това с всичко? — попита Булен?
— Платена ли е? — повтори Макилрой. Той загледа ковчежника.
— Платена е — каза тихо Къмингс. Той все още не можеше да преживее болката от убийството на неговия приятел Бенсън.