— Мистър Картър, мисля, че е твоята вахта.
— Да, сър. Но Джемисън може да ме смени за един час. Разрешавате ли да претърся пасажерските помещения?
— Уилсън беше прав за бръмбара в твоята глава, мистър. — Това идваше да покаже колко е разстроен Булен: обикновено, когато обстоятелствата налагаха, той беше възможно най-педантичен от всекиго и, в присъствието на боцмана, никога не би говорил за Уилсън и мен по този начин. Изгледа ме кръвнишки и излезе.
Не ми даде разрешение, но и не ми отказа. Погледнах Къмингс: той кимна и стана.
На мен и ковчежникът ни провървя при претърсването. Не се наложи да измъкваме никого от каютата му: всички бяха празни. Радиосъобщенията от утринната смяна съобщаваха за рязко влошаване на времето на югоизток и предупреждаваха за промяна на атмосферните условия; слънчевите палуби бяха отрупани с пасажери, решени да използват ведрото небе, преди да се е развалило времето. Дори и старият Сердан беше на палубата, подкрепян от двете старателни сестри — високата с плетивото си, заета да върти куките, и другата, зачела се в куп списания. Човек добиваше впечатлението, както при всички добри медицински сестри, че по-малко от половината им ум бе зает с това, което вършеха: без да се помръдват от шезлонгите, те сякаш кръжеха около стария Сердан като двойка насадени квачки. Имах чувството, че щом Сердан им плаща да кръжат, ще иска те да си заслужат парите. Той беше в своя стол-количка, с разкошно одеяло върху кокалестите си колене. Добре огледах одеялото на минаване, но само си губех времето: то беше увито така плътно около мършавите му крака, че не би могъл да скрие и кибритена кутия под него, камо ли радио.
С двама стюарди на пост преровихме грижливо помещенията на палуби „А“ и „В“. Носех със себе си мегер, — който да ми послужи за оправдание, ако се наложеше, уж че търсим някакво прекъсване на електрическия кабел. Обаче никой пасажер с гузна съвест нямаше да се хване на въдицата, ако ни откриеше в каютата си, затова бяхме взели стюардите.
Всъщност, нямаше нужда от радиоприемник в пасажерските каюти. Всяка пасажерска каюта на кораба, с присъщата за „Кампари“ екстравагантност, бе снабдена не с една, а с две приставки, захранвани от батерийни радиоапарати в телеграфния салон. Осем различни станции можеха да се избират просто с натискане на осем бутона. Всичко това беше обяснено в брошурата, така че никой да не се грижи да си взема радио.
Къмингс и аз не пропуснахме нищо. Проверихме всички шкафове, гардероби, леша, чекмеджета, дори и кутиите за бижута на дамите. Нищо! Никъде нищо, с изключение на каютата на мис Харкърт. Там имаше един портативен апарат, но аз го знаех: всяка нощ при хубаво време мис Харкърт се разхождаше по палубата, облечена в една от многото си вечерни рокли, настаняваше се в някой шезлонг и въртеше копчето, докато намереше подходяща приятна музика. Може би си мислеше, че това е задължителна добавка към очарованието и загадъчността, които трябва да съпътствуват една филмова звезда, може би го смяташе за романтично. А може би просто обичаше приятната музика! Както и да е, едно бе сигурно — мис Харкърт беше извън подозрение: да не говорим за друго, тя просто нямаше необходимата интелигентност. Но честно казано, въпреки преструвките и, беше много симпатична.
Върнах се победен на мостика и поех вахтата от Джеймисън.
Измина почти час, преди да се върне на мостика другият победен — капитан Булен. Не беше нужно да ми казва, че е претърпял поражение: то беше изписано по неподвижното му измъчено лице, по отпуснатите рамене. И нямото поклащане на моята глава му каза всичко, което беше нужно да знае. Отбелязах си на ум, в случай че лорд Декстер ни изриташе двамата от „Блу Мейл“, което не беше невероятно, да постъпим в някоя детективска агенция — може би имаше и по-бързи начини да умрем от глад, но този беше най-сигурен.
Вече бяхме по второто протежение на курса ни, 10° запад от север, насочени право към Насау. След дванадесет часа щяхме да сме там. Очите ме боляха от взиране в хоризонта и небето, макар да знаех, че поне още дузина души правят същото. Независимо дали вярвах в предположенията на Макилрой или не, държах се като че вярвах. Но хоризонтът си оставаше чист, напълно удивително чист, защото обикновено курсът биваше твърде оживен. И говорителят от радарната кабина мълчеше упорито. На мостика имахме радарен екран, но той рядко се ползваше. Уолтърс, дежурният оператор, можеше да изолира и определи даден образ на екрана, преди повечето от нас дори да са го забелязали.