След около половин час неспокойно крачене по мостика Булен реши да си ходи. Като стигна стълбите, се поколеба, обърна се, махна ми и закрачи към края на дясното крило. Последвах го.
— Мислех си за Декстер — каза тихо той. — Какво ли би било въздействието… малко ме интересуват вече пасажерите, интересува ме животът на всеки мъж и жена на борда… ако съобщя, че Декстер е бил убит?
— Особено — казах аз. — Ще предизвика масова истерия.
— Не мислиш ли, че злодеите, виновни за всичко това, може да се свият в черупката си?
— Абсолютно сигурен съм, че няма. Тъй като още не се е споменавало за Декстер и не е направен никакъв опит да се обясни отсъствието му, те трябва да знаят, че сме разбрали за смъртта му. Не може да не знаят, че офицерът на вахта не може току така да изчезне, без да се вдигне тревога. Само ще им кажем нещо, което те вече са го разбрали, без да им е казвано. Няма да изплашим тая пасмина. Хората не играят толкова смело като тях, ако залогът не е нещо страхотно.
— И аз си мислех същото, Джони — каза уморено той. — Мислех си точно същото. — Обърна се и слезе долу и изведнъж разбрах как ще изглежда Булен, когато наистина остарее.
Останах на мостика до два часа, дълго след края на смяната ми, но пък и бях отнел на дежурещия след мен Джемисън много от свободното му време сутринта. Донесоха ми един поднос от кухнята и за първи път върнах недокосната храна, приготвена от Хенрик. Когато Джемисън пое мостика, той не размени нито дума с мен освен шаблонните забележки за курса и скоростта. От изопнатото изражение на лицето му човек можеше да си помисли, че е понесъл главната мачта на „Кампари“ върху раменете си. Булен бе говорил с него, вероятно бе говорил с всички офицери. Всичко това щеше дяволски да ги разтревожи и да ги направи нервозни като двойка стари моми, загубени из касабата на някой африкански град: не виждах какво друго би могъл да постигне.
Отидох в каютата си, затворих вратата, свалих си обувките и ризата и полегнах на койката (нямаше легло за екипажа на „Кампари“), след което насочих отвора за студен въздух към гърдите и лицето си. Тилът ме болеше, страшно ме болеше. Наместих под него една възглавница и се опитах да облекча болката. Продължаваше да ме боли, затова го зарязах и се опитах да поразмишлявам. Някой трябваше да помисли, а ми се струваше, че старият Булен не е в състояние за това. И аз не бях, но все пак мислех. Бих заложил и последния си цент, че враговете — вече не можех да мисля другояче за тях — знаят нашия курс, предназначение и време на пристигане почти тъй добре, както самите ние. И знаех, че не могат да си позволят да пристигнем в Насау тази нощ, най-малкото докато не са свършили това, което имаха да вършат. Някой трябваше да мисли. Времето бе ужасно кратко.
В три часа не бях стигнал доникъде. Разнищвах всички въпроси, разгледах ги от всички ъгли, изведох различни решения, всички еднакво неуместни, и се спрях на дузина подозрителни лица, всички еднакво невъзможни. Мисленето не ме доведе доникъде. Седнах, като внимавах за врата си, измъкнах бутилка уиски от шкафа, налях си малко, разредих го с вода и го глътнах, а след това, независимо че противоречеше на правилника, си налях второ. Него оставих на масичката до копката и пак си легнах.
Направи го уискито, винаги ще се кълна, че уискито го направи; като духовна смазка за ръждясали мозъци то няма равно на себе си. След пет минути лежане по гръб, загледан безцелно в отвора за студен въздух над главата си, изведнаж се досетих. Сетих се изведнаж, напълно и за всичко в един миг и знаех без всякакво съмнение, че съм на прав път. Радиото! Приемателят, по който бе получено известието до радиокабината ни! Господи, нямаше никакво радио, само слепец като мен можеше да го пропусне, разбира се, че нямаше радио. Обаче имаше нещо друго. Изправих се рязко, като Архимед, когато изскочил от банята, и изпъшках от болка, когато един горещ нож се вряза във врата ми.
— Често ли имате такива пристъпи или ви се случват само когато сте сам? — запита един загрижен глас от прага. Сюзън Биърсфорд, облечена в бяла копринена рокля с квадратно деколте, стоеше на прага сполуучудено, полузагрижено изражение. Толкова дълбоко се бях концентрирал, че не бях чул отварянето на вратата.
— Мис Биърсфорд. — Разтрих болния си врат с дясната ръка. — Какво правите тук? Знаете, че на пасажерите не е разрешено да посещават офицерските помещения.
— Не е ли? Зная, че баща ми е идвал няколко пъти през последните си пътувания да говори с вас.
— Баща ви не е млада госпожица.
— фюу! — Тя пристъпи в каютата и затвори вратата след себе си. Изведиаж усмивката изчезна от лицето и. — Ще разговаряте ли с мен, мистър Картър?