— Винаги — казах вежливо аз. — Обаче не тук… — Гласът ми заглъхна, измених държанието си още докато говорех.
— Разбирате ли, вие сте единственият, с когото мога да говоря — каза тя.
— Да. — Едно прекрасно девойче, само в каютата ми и очакващо да поговори с мен, а аз дори не я слушах. Мислех си за нещо друго, то включваше и Сюзън Биърсфорд, но само между другото.
— О, обърнете ми внимание — настоя сърдито тя.
— Дадено! — казах примирен аз. — Обещавам ви.
— Какво? — настоя тя.
— Внимание. — Пресегнах за чашата си. — Наздраве!
— Мислех, че ви е забранен алкохолът по време на работа?
— Забранен е. Какво искате?
— Искам да зная защо никой не желае да говори с мен. — Тя вдигна ръка, когато се наканих да заговоря. — Моля ви, не се подигравайте. Разтревожена съм. Става нещо ужасно, нали? Знаете, че аз винаги разговарям повече с офицерите, отколкото с другите пасажери. — Реших да не и правя комплимент за нейната бъбривост. — А сега никой не иска да говори с мен. Татко казва, че съм си въобразявала. Не. Зная, че не си въобразявам. Не искат да разговарят. И не заради мен. Зная. Всички са изплашени до смърт от нещо, движат се със сковани лица и не поглеждат никого, освен да си отправят погледи един на друг. Нещо не е в ред, нали? Става нещо ужасно, ужасно лошо. И Четвърти офицер Декстер… го няма, нали?
— Какво лошо може да има, мис Биърсфорд?
— Моля ви. — Това вече беше като в романите. Сюзън Биърсфорд да ме моли. Тя прекоси каютата — с размери, които според стария Декстер бяха достатъчни на старшия офицер, за да направи няколко крачки — и застана пред мен. — Кажете ми истината. За двайсет и четири часа изчезват трима души… не ми казвайте, че е просто съвпадение. И всички офицери имат вид като че ли ще бъдат разстреляни призори.
— Не мислите ли, че вие сте единственият човек, който изглежда е забелязал нещо необичайно? Какво ще кажете за всички други пасажери?
— Другите пасажери! — Тонът на гласа и не говореше добре за другите пасажери. — Как могат да го забележат, когато всички жени са или в леглата за следобедна дрямка, или при фризьора, или на масаж, а всички мъже стоят в телеграфния салон като оплаквачи на погребение, просто затова, че борсовите телетайпи са счупени? А това е друга работа. Защо тези машини са счупени? Защо радиокабината е затворена? И защо „Кампари“ пътува толкова бързо? Преди малко ходих отзад да се вслушам в машините и зная, че никога не сме се движили така бързо.
факт е, че не пропускаше много. Казах й:
— Защо дойдохте при мен?
— Татко ми намекна. — Тя се поколеба, после се усмихна леко. — Той ми каза, че много съм си въобразявала и че за човек, страдащ от илюзии и свръхактивно въображение, не можел да препоръча нищо по-добро от едно посещение при Старши офицер Картър, който никога не си въобразява излишни неща.
— Баща ви греши.
— Греши ли? Вие … хм… страдате от илюзии?
— Относно вашето въображение. — Допих си уискито и станах. — Нещо не е в ред, много, много не е в ред, мис Биърсфорд.
Тя ме загледа упорито в очите, после каза тихо:
— Ще ми кажете ли какво е то? Моля ви! — Студеното изражение вече напълно бе изчезнало от лицето и гласа й: една съвсем различна Сюзън Биърсфорд от тази, която познавах, и една, която харесвах много повече от другата. За пръв път, и то много по-късно през деня, ми мина през ума, че може би това е истинската Сюзън Биърсфорд. Когато носиш на себе си лепната цена, отбелязваща безброй милиони долара, и пътуваш в гора, пълна с вълци, жадни за злато и безплатна трапеза в живота, наложително е да имаш някакво защитно средство срещу тях, наистина е крайно необходимо, и аз трябва да призная, че нейното полунасмешливо държание, което рядко я напускаше, беше най-ефективно действуващото отбранително оръжие.
— Ще ми кажете ли, моля ви се? — повтори тя. Беше се приближила до мен още повече, зелените очи бяха започнали да се разтапят по онзи чуден начин, който ми спираше дъха, и ето че пак се обърках. — Мисля, че можете да ми вярвате, мистър Картър.
— Да. — Погледнах встрани, с пълно напрежение на волята и успях да възстановя дъха си… Е, не беше чак толкова трудно: вдишаш и издишаш, след като отстраниш магията им. — Мисля, че мога да ви се доверя, мис Биърсфорд. Ще ви кажа. Но не веднага. Само ако знаехте защо настоявам да не ме принуждавате за това. Има ли някой пасажер навън да диша въздух или да прави слънчеви бани?
— Какво? — Внезапното превключване я накара да примижи, но тя бързо дойде на себе си и посочи към прозореца. — В това време ли?