Видях за какво става дума. Слънцето се беше скрило напълно и тежки, черни кълбести облаци, идващи от югоизток, бяха затъмнили изцяло небето. Морето не изглеждаше по-бурно от преди, но имах чувството, че температурата сигурно е паднала. Не ми се хареса това време. И можех да разбера защо никой от пасажерите не е на палубата. Това объркваше работата. Но имаше и друг начин.
— Разбирам какво искате да кажете. Обещавам тази вечер да ви кажа всичко, което искате да знаете (това беше твърде разтеглива граница за времето), ако вие на свой ред ми обещаете да не казвате на никого за признанието ми, че нещо не е в ред — и ако направите нещо за мен.
— Какво искате да сторя?
— Това. Знаете, че баща ви организира коктейл-парти в чест на майка ви тази нощ в салона. Насрочено е за седем и четиридесет и пет. Кажете му да го насрочи за седем и половина. Нужно ми е повече време преди вечеря — сега не е важно защо. Използувайте каквато искате причина, без да ме намесвате. И помолете баща си да покани и стария Сердан на приема. Няма значение, ако е на стола-количка и го придружават двете сестри. Докарайте го на приема. Баща ви може да бъде страшно убедителен и предполагам, че вие пък можете да убедите баща си да стори всичко. Кажете му, че ви е мъчно за клетия старец с тази вечна негова изолация от обществото. Кажете му каквото и да е, само докарайте стария Сердан на приема. Не мога да ви кажа колко важно е това.
Тя ме изгледа замислена. Наистина имаше абсолютно изключителни очи, беше вече три седмици с нас, а никога преди не бях ги забелязал, очи с тази дълбока и все пак прозрачна зеленина на морската вода над пясъците на островите Уиндуорд, очи, които се разтапяха и блещукаха същевременно, както когато зефирът надипли повърхността на водата, очи, които… отскубнах с напрежение погледа си от тях. Виж Картър, бе казал старият Биърсфорд. Това е мъж за теб. Без склонност към фантасмагории. Така мислеше той. Долових като на сън как тя промълвя тихо:
— Ще го сторя. Обещавам ви. Не зная на каква следа сте, но зная, че е вярната.
— Какво искате да кажете? — бавно я попитах аз.
— Онази сестра на мистър Сердан. Високата, с плетивото. Толкова може да плете, колкото да литне до Луната. Просто си седи, трака иглите, обърква всеки втори възел и практически не стига доникъде. Зная. Да си милионерска щерка не значи непременно, че нищо не разбираш от плетене.
— Какво! — Улових я за раменете и се взрях в нея. — Видяхте ли това? Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна.
— Така… — Продължавах да я гледам, но този път не виждах очите, виждах куп други неща и никое от тях не ми харесваше. Казах: — Това е много интересно. Ще се видим по-късно. Бъдете добро момиче и уредете въпроса с баща си. Нали? — Потупах я разсеяно по рамото, обърнах се и се загледах през прозореца.
След няколко секунди разбрах, че още не си е излязла. Беше отворила вратата и с ръка на бравата се взираше в мен със странно изражение на лицето.
— Нали няма да ми пробутате да смуча захарно петле?
— Ако можете да си представите едновременно един глас да бъде и сладък, и огорчен, това беше именно гласът и. — Или панделка за плитчините? — С това затръшва вратата и изчезна. Вратата все пак не се строши, просто защото беше стоманена.
Взрях се за миг в затворената врата, после се предадох. Всеки друг път бих отделил няколко минути да размисля върху странните пътища на женския мозък. Но сега не беше всеки друг път. Каквото и да беше, все пак не беше всеки друг път. Намъкнах обувките, ризата и куртката, извадих револвера изпод дюшека и излязох да потърся капитана.
VI
Сряда 7:45 — 8:15 вечерта
Що се отнася до посещаемостта, мистър Джулиъс Биърсфорд нямаше основание за недоволство тази вечер: всички пасажери на кораба бяха дошли на приема в чест на жена му и доколкото можех да видя, тук беше и всеки свободен от дежурство офицер на „Кампари“. А приемът действително се развиваше великолепно. В 7:45 практически всеки си пиеше втората напитка, а напитките, сервирани в салона на „Кампари“, никога не бяха малки по количество. Биърсфорд и съпругата му обикаляха салона и разговаряха с всеки от гостите подред, и ето че дойде и моят ред. Видях ги да идват, вдигнах си чашата и казах:
— Всичко най-хубаво, мисис Биърсфорд.
— Благодарим ви, млади момко. Забавлявате ли се?
— Разбира се. Като всички. А вие би трябвало да сте най-доволна.
— Да. — Не ми прозвуча много убедително. — Не знам дали Джулиъс беше прав… искам да кажа, не са изминали и 24 часа…
— Ако мислите за Бенсън и Браунел, мадам, излишно се безпокоите. Не бихте могли да сторите нищо по-добро от Уреждането на това парти. Сигурен съм, че всеки пасажер на борда ви е благодарен за стремежа да върнете нещата към нормалното. Поне за офицерите съм сигурен.