— Какво правите тук, мис Биърсфорд?
Тя вдигна поглед сепната и инструментите затракаха по подноса в ръцете и.
— О, радвам се — каза тя. Звучеше твърде правдоподобно. — Мислех си, че… как се чувствувате?
— Точно както изглеждам. Защо сте тук?
— Защото се нуждаех от нея. — Доктор Марстън се изправи бавно и си разтърка гърба. — Да се оправяш с такива рани… е, нужен ми е помощник. Сестрите, Джон, обикновено са млади жени, а тази категория на „Кампари“ има само две: мис Биърсфорд и мис Харкърт.
— Не виждам следи от мис Харкърт. — Опитах се да си представя прочутата млада актриса в реалната роля на флорънс Найтингейл, ала въображението ми не беше в състояние да свързва подобни абсурдности. Не можех да я видя дори в подобна роля на сцената.
— Тя беше тук — отсече той. — Но припадна.
— Това разбирам. Как е боцманът?
— Трябва да ви помоля да не говорите, Джон — каза строго той. — Загубихте много кръв и сте твърде отпаднал. Моля пазете си силите.
— Как е боцманът? — повторих аз. Доктор Марстън въздъхна.
— Ще се оправи, т.е. не е в опасност. Ненормално дебел череп, бих казал — това го е спасило. Сътресение, да струва ми се, че счупване няма. Трудно е да се каже без рентгенова снимка. Дишане, пулс, температура, кръвно налягане — нито едно от тях не дава признак, че е засегнат мозъкът. Повече се страхувам за крака му.
— Крака му ли?
— Пателата. За вас — коляновата капачка. Напълно строшена, невъзможно е да се оправи. Сухожилията са срязани, пищялът е счупен, кракът е прерязан наполовина. Изглежда е улучен няколко пъти. Проклетите убийци!
— Ампутация? Не мислите…
— Не ампутация — поклати нервно глава той. — Извадих всички строшени късчета, които открих. Трябва или да се съединят костите и така да се скъси кракът, или метална плоча. Рано е да се каже. Но мога да кажа: никога вече не ще може да прегъне това коляно. — Казвате, че е окуцял? За цял живот?
— Съжалявам. Зная, че бяхте приятели.
— Значи е свършил с морето?
— Съжалявам — повтори доктор Марстън. Да оставим медицинското му неумение, иначе беше почтен стар некадърник. — Сега е ваш ред, Джони.
— Да. — Не чаках моя ред. Обърнах се към пазача. — Хей, вие! Да, вие. Къде е Карерас?
— Сеньор Карерас. — Младежът изплю цигарата си на персийския килим и я смачка с пета. Лорд Декстер би откачил. — Не е моя работа да зная къде е сеньор Карерас.
Това ми изясни нещата. Говореше английски. Малко ме интересуваше в момента къде е Карерас. Марстън бе измъкнал големите си ножици и се готвеше да среже крачола на панталона ми.
— Капитан Булен? — попитах аз. — Какви са изгледите?
— Не зная. Сега е в безсъзнание. — Той се поколеба. Има две рани. Един куршум е минал под рамото, разкъсвайки гръдния мускул. Другият е влязъл в десния дроб, малко по-ниско, счупвайки едно ребро, после изглежда е засегнал върха на дроба. Куршумът е все още в тялото, почти сигурно до раменната плешка. Може по-късно да реша да го оперирам, за да го измъкна.
— Да оперирате. — Мисълта как старият Марстън се рови из несъзнаващия нищо Булен ме накара да се чувствувам по-блед, отколкото бях. — Да оперирате? Бихте поели голям риск, залагайки трупаната през цял живот професионална репутация…
— Касае се за човешки живот, Джон — каза тържествено той.
— Но може би ще трябва да проникнете през гръдния кош. Голяма операция, доктор Марстън. Без асистиращи хирурзи, без опитни сестри, без компетентен анестезиолог, без рентгенография, а може и да размърдате куршума, който е запушил жизнен отвор в дроба или плеврата, или каквото там му казвате. Освен това куршумът може да се е отклонил някъде. — Поех си дълбоко дъх. — Доктор Марстън, не мога да кажа колко ценя и уважавам дори самата ви мисъл да оперирате при подобни невъзможни обстоятелства. Но няма да поемете риска. Докторе, докато капитанът е извън строя, аз съм командир на „Кампари“, поне при извънредните обстоятелства — добавих горчиво аз. — Абсолютно ви забранявам да се излагате на много тежка отговорност да оперирате при такива неблагоприятни обстоятелства. Мис Биърсфорд, вие сте свидетелка на това.