— Е, Джон, може би сте прав — тежко заяви старият Марстън. Изведнаж стана сякаш пет години по-млад. — Може би наистина сте прав. Но чувството ми за дълг…
— Прави ви голяма чест, докторе. Но помислете за всички онези хора, които носят куршуми в гръдния си кош от времето на Първата световна война и все още са жизнеспособни.
— Точно така, разбира се, точно така. — Едва ли съм виждал човек толкова облекчен. — Ще дадем на природата един шанс, е?
— Капитан Булен е силен като кон. — На стареца му оставаше поне някаква възможност. Почувствувах се, като че ли току-що съм спасил един живот. Казах уморено:
— Прав сте, докторе. Боя се, че съм говорил много. Може ли да получа малко вода, моля?
— Разбира се, момчето ми, разбира се. — Донесе ми вода, загледа ме как отпивам и каза: — По-добре ли се чувствувате?
— Благодаря. — Гласът ми беше съвсем слаб. Раздвижих устните си няколко пъти, сякаш говоря, ала думи не излязоха. Изплашен, Марстън сложи ухо до устата ми да улови какво се опитвам да кажа и аз му прошепнах бавно, но отчетливо: — Бедрената ми кост не е счупена, но се престорете, че е.
Той ококори изумено очи, отвори уста да заговори и пак я затвори. Не беше чак толкова несъобразителен тозистарец. Кимна ми леко и каза:
— Готов ли сте да започна?
Започна. Сюзън Биърсфорд му помагаше. Кракът ми беше целият в кръв, но изглеждаше по-зле, отколкото наистина беше. Един куршум бе минал право през крака, но другите два само бяха направили повърхностни разкъсвания отвътре и кръвта идваше главно от тях. През цялото време, докато работеше, доктор Марстън продължаваше да говори заради пазача за големината на раните ми и ако не знаех, че лъже безогледно, наистина щеше да ме накара да се чувствувам твърде болен. Изглежда, че успя да убеди пазача. Когато почисти и превърза раните, процес, който понесох стоически, просто защото не исках да се разохкам пред Сюзън Биърсфорд, той прикрепи някакви шини на крака ми и превърза и тях. Като стори това, подпря крака ми на купчина възглавници, влезе в диспансера и се върна с чифт навити макари, парче тел с тежест, прикрепена на единия му край, и кожен ремък. Ремъка закрепи към левия ми глезен.
— Това за какво служи? — го запитах аз.
— Не забравяйте, че лекарят съм аз — ми каза рязко той. Левият му клепач се спусна за миг. Екстензия, мистър Картър. Не искате кракът ви да остане за цял живот по-къс, нали?
— Извинете — измънках аз. Може би недооценявах достатъчно стария Марстън. Нищо не бе в състояние да промени мнението ми за него като лекар, обаче иначе бе достатъчно хитър. Първият въпрос, който Карерас би задал, щеше да бъде защо човек със счупена кост не е сложил на екстензия. Марстън зави двете куки в тавана, прокара телта, постави тежестта на единия край и ремъка на другия. Не се почувствувах прекалено неудобно. После вдигна отрязания крачол, провери за миг дали пазачът наблюдава, плисна малко вода на него и след това го уви върху превръзките. Трябваше да си призная честно, че рядко съм виждал по-убедителна гледка, по-плътно и грижливо прикован пациент. Приключи тъкмо навреме. Той и Сюзън Биърсфорд разчистваха, когато вратата се отвори и влезе Тони Карерас. Огледа Булен, Макдоналд и мен — бавно, преценяващо — и дойде до леглото ми.
— Добър вечер, Картър — каза любезно той. — Как се чувствувате?
— Къде е онзи убиец, баща ви? — запитах го аз.
— Баща ми убиец? Несправедлив сте към баща ми. Както изглежда, в момента спи. Ръката му доста го боля, след като Марстън я обработи. — Това не ме учуди. — Затова му даде сънотворна таблетка. Хубавият кораб „Кампари“ е приведен в порядък под дежурството на капитан Тони Карерас. Всички може да спите спокойно. Ще ви бъде интересно да узнаете, че току-що уловихме Насау на радарния екран — отвор 40, или някакъв подобен навигаторски термин, — така че в края на краищата не сте ни потопили някакъв номер с курса.
Из пъшках и извърнах глава. Карерас пристъпи към Марстън.
— Как са, докторе?
— Как очаквате да бъдат, след като вашите разбойници са ги натъпкали с куршуми? — запита горчиво Марстън. — Капитан Булен или ще оживее, или ще умре, не зная. Боцманът Макдоналд ще оживее, но за цял живот ще остане инвалид със сковани крака. Старшият офицер има пълна фрактура на фемура — бедрената кост. Напълно е раздробена. Ако не го закараме в болница до два дни, и той ще остане инвалид. Както се вижда, никога вече не ще може да ходи нормално.