— Искрено съжалявам — заяви Тони Карерас Звучеше действително искрено. — Да се убиват и осакатяват способни хора е непростима загуба. Е, почти непростима. Някои неща я оправдават.
— Чест ви прави вашата хуманност — озъбих му се аз от леглото.
— Ние сме хуманни хора — каза той. — Достатъчно го доказахте, — Обърнах се да го погледна. — Но все още можете да обърнете внимание на един много болен човек.
— Така ли? — Беше факир в повдигането на веждите.
— Така. Ей онзи Даниел Бун. — Кимнах към часовия с карабината. — Позволявате на хората си да пушат по време на пост?
— Хосе? — Той се усмихна. — Хосе е страстен пушач. Лишете го от цигари, и ще вдигне стачка. Знаете ли, Картър, това не е гвардия от гренадири. Защо изведнъж така сте се загрижили?
— Чухте какво каза доктор Марстън. Капитан Булен е в критично състояние, с продупчен бял дроб.
— А, мисля, че разбирам. Съгласен ли сте, докторе?
Сдържах дъха си. Вероятно старецът си нямаше и най-малка представа за какво говорим. Но ето че пак бях подценил неговата проницателност.
— За човек с продупчен дроб — заяви той — не може да има нещо по-лошо от напоена с дим атмосфера.
— Разбирам. Хосе! — Карерас заговори бързо на испански и пазачът, който се ухили любезно, се изправи и се насочи към вратата, вземайки по пътя си един стол. Вратата се затвори зад него.
— Няма дисциплина — въздъхна Тони Карерас. — Никой от тях не е като чевръстия караул, маршируващ пред Бъкингамския дворец, мистър Картър. Боя се, че е от латинската ни кръв. Но ви предупреждавам, въпреки това, той е не по-малко ценен пазач. Не виждам нищо лошо, ако пази отвън, освен гдето може да скочи през някой от прозорците в морето долу. Не че вие сте в състояние да го сторите, изобщо не виждам с какво бихте могли да ни напакостите. — Млъкна и ме загледа замислено. — Вие сте учудващо нелюбопитен, мистър Картър. Далеч не отговаря на характера ви. Карате човек да се съмнява във вас, знаете.
— За какво да любопитствувам? — изръмжах аз. — Няма за какво. Колко въоръжени разбойника имате на бордана „Кампари“?
— Четиридесет. Не е лошо, нали? Всъщност, трийсет и осем годни. Булен уби един, а вие сериозно осакатихте ръката на друг. Къде сте се научили да стреляте така, Картър?
— Късмет. Сердан възстанови ли се?
— Да — отвърна късо той. Изглежда, не му се говореше за Сердан.
— Той ли уби Декстер? — настоях аз.
— Не. Вернер, сестрата — тази, която убихте. — За човек, претендиращ за хуманност, смъртта на един от колегите му престъпници странно не го вълнуваше. — Вашият главен стюард Уайт го видя два пъти и не се усъмни. Не е приближавал на по-малко от двайсет метра до Уайт, естествено. Просто на Декстер не му провървя, когато видя този стюард да отваря вратата на радиокабината.
— Предполагам, че същият дяволски убиец е спипал и Браунел?
— И Бенсън. Бенсън го видял да излиза от радиокабината, след като приключил с Браунел, и бил застрелян. Вернер смятал да го метне през перилата, но точно отдолу имало хора от екипажа. Издърпал го на дясната страна. И там е имало хора отдолу. Затова опразнил шкафа със спасителните ризи и натъпкал Бенсън вътре. — Карерас се ухили. — Оттук и вашият лош късмет — да стоите точно до шкафа, когато изпратихме Вернер да се отърве от трупа тъкмо преди полунощ.
— Кой измисли плана да изпратите фалшивия агент на „Маркони“ в Кингстън за да направи отвор между радиокабината и отвора за свеж въздух в каютата на Сердан отдолу и да свърже слушалките с приемника в радиокабината? Сердан, вашият старец, или вие?
— Баща ми.
— И идеята на троянския кон? Пак на баща ви.
— Той е блестящ човек. Сега разбирам защо не любопитствувахте. Вие сте знаели. — Не беше трудно да го предположа — казах уморено аз. — Но беше вече много късно. Всъщност всичките ни неприятности започнаха от Карачио. И натоварихме онези огромни сандъци в Карачио. Сега зная защо докерите така се изплашиха, когато единият сандък едва не се изплъзна от клуповете. Сега зная защо вашият старец така настояваше да провери трюма — не да отдаде уважение на мъртвите в ковчезите им, а за да види как са разположени хората му, за да разчисти пътя им за излизане от касите. После те са ги разбили нощес и са изкъртили дюшемето на люка. Колко души в един сандък, Карерас?
— Двайсет. Малко неудобно натъпкани, клетниците. Мисля, че са изкарали тежки двайсет и четири часа.
Двайсет. Два сандъка. Ние натоварихме четири. Какво има в другите два?
— Машини, мистър Картър. Просто машини.
— Едно нещо наистина бих желал да зная. — Да?
— Какво се крие зад тази убийствена работа? Отвличане? Откуп?