— Нямам правото да обсъждам тези работи с вас. — Той се ухили. Поне засега. Вие оставате ли тук, мис Биърсфорд, или искате да ви… хм… придружа до вашите родители в приемния салон?
— Моля ви, оставете младата дама — каза Марстън. — Искам да ми помага да бдим двайсет и четири часа над капитан Булен. Той може всеки момент да изпадне в криза.
— Както желаете. — Той се поклони на Сюзън Биърсфорд. — Лека нощ на всички!
Вратата се затвори. Сюзън Биърсфорд каза:
— Така значи са дошли. За бога, откъде сте знаели?
— Откъде, за бога, съм знаел! Не сте мислили, предполагам, че са натъпкали четиридесет души в комините? Когато разбрахме, че са Карерас и Сердан, вече всичко ни беше ясно. Бяха се качили в Карачио. Също и огромните каси. Две и две, мис Биърсфорд, винаги правят четири. — Тя се изчерви и ми отправи един старомоден поглед, но аз не му обърнах внимание и продължих: — Виждате и двамата какво значи това, нали?
— Оставете го да ни каже, докторе — каза мис Биърсфорд кисело. — Тон просто умира да ни каже.
— Това значи, че има нещо много, много голямо зад всичко това — бавно изрекох аз. — Всички товари, освен тези в свободни пристанища и при известни експедиционни условия, които не важат тук, трябва да се проверяват от митниците. Онези сандъци минаха през митницата на Карачио, което ще рече, че митничарите знаят какво има вътре. Вероятно с това се обяснява и изнервеността на нашия агент в Карачио. Но митницата ги е оставила да минат. Защо? Защото е имала такава заповед. А кой им е заповядал? Правителството. Кой дава заповеди на правителството? Кой друг освен генералисимусът — в края на краищата, той е правителството. Генералисимусът — продължих аз — стои зад всичко това. И всички ние знаем страхотната му нужда от пари. Чудя се, чудя се.
— Какво се чудите? — попита Марстън.
— Не зная точно. Кажете ми, докторе, имате ли тук възможност да сварите чай или кафе?
— Не съм срещал диспансер, който да няма такива възможности, момчето ми.
— Каква чудесна идея! — Сюзън Биърсфорд скочи на крака. — Умирам за чаша чай.
— Кафе.
— Чай.
— Кафе. Развеселете един болен. Това ще бъде чудесен експеримент за мис Биърсфорд. Искам да кажа, сама да свари кафе. Напълвате кафеничето с вода…
— Моля ви спрете дотук. — Прекоси до леглото ми и се загледа в мен с безизразно лице, напрегнато. — Имате къса памет, мистър Картър. Миналата нощ ви казах, че съжалявам, много съжалявам. Помните ли?
— Помня — признах си аз. — Извинете, мис Биърсфорд.
— Сюзън. — Усмихна се. — Всъщност, ако искате кафето си.
— Шантажиране.
— О, за бога, наричайте я Сюзън, щом иска — възмутено се намеси доктор Марстън. — Какво толкова има?
— Лекарска заповед — казах примирено аз. — О кей, Сюзън, донесете на пациента кафето му. — Обстоятелствата далеч не бяха нормални: по-късно можех отново пак да я наричам мис Биърсфорд.
Минаха пет минути, после тя донесе кафето. Погледнах подноса и казах:
Какво? Само три чаши? Трябва да бъдат четири.
— Четири?
— Четири. Три за нас и една за нашия приятел отвън.
— Нашия приятел… искате да кажете пазача?
— Кой друг?
— Полудели ли сте, мистър Картър?
— Не е честно — измърмори Марстън. — „Джон“ за вас.
Тя го погледна хладно, изгледа мен кръвнишки и каза ледено:
— Да не сте луд? Защо ще нося на този разбойник кафе? Няма да сторя нищо…
— Нашият старши офицер винаги има основание за постъпките си — рече Марстън в рязка и неочаквана подкрепа. — Моля, направете, каквото ви казва.
Тя сипа чаша кафе, изнесе я през външната врата и се върна след секунди.
— Взе ли я? — попитах аз.
— Как не. Изглежда, че през изтеклия ден не е имал нищо друго освен малко вода.
— Мога да го повярвам. Трябваше да допусна, че не са достатъчно добре снабдени в тези сандъци. — Взех предложената ми от нея чаша кафе, изгълтах го и оставих чашата. Вкусът му беше точно какъвто трябва да бъде за едно добро кафе.
— Как беше? — попита Сюзън.
— Идеално. Всякакъв направен от мен намек, че дори не знаете как се вари вода, оттеглям безрезервно.
Тя и Марстън се спогледаха, после Марстън каза:
— Няма какво повече да мислите и се тревожите тази нощ, Джон?
— Ни най-малко. Нужен ми е един здрав сън.
— Затова сложих доста силно приспивателно в кафето ви. — Той ме погледна замислено. — Кафето има забележително свойство да притъпява другите вкусове, нали?
Разбрах какво иска да каже, разбираше го и той. Казах:
— Доктор Марстън, мисля, че имам вина, за гдето значително съм ви подценявал.
— Мисля, че имате, Джон — каза добродушно той. — Наистина вярвам.
В унес долових, че левият крак ме боли, не много, но достатъчно, за да ме събуди. Някой го дърпаше, изтегляше го на всеки няколко секунди, пускаше го и после пак го дръпваше, като непрестанно бърбореше през това време. Искаше ми се този някой да спре — с дърпането и бърборенето. Не знаеше ли, че съм болен?