— За какъв дявол ме питахте…
— Проверявам двойно всичко, мистър Картър. Този кораб ще трябва да пристигне в Норфолк точно в десет часа вечерта в събота, след два дни. Ни по-рано, ни по-късно: точно десет часа. Ако искам да пресрещна кораба призори същия ден, къде ще стане пресичането?
Запазих въпроса за себе си.
— Утрото при тази дължина и по това време е пет часа. Разлика около пет минути. С каква скорост ще се движи този кораб?
— Разбира се. Глупаво от моя страна. Десет възли.
— Десет възли. Седемнайсет часа. Сто и седемдесет морски мили. Точката на пресичане е тук.
— Точно. — Той пак направи справка в картата си. — Точно. Съвсем задоволително. — Погледна листче хартия в ръката си. — Сегашното ни местоположение е 26.52 север, 76.33 запад, приблизително, разбира се. Колко време ни е нужно да стигнем до тази пресечна точка?
— Какво трополи отвън? — викнах аз. — Каква дяволия пак сте намислили, Карерас?
— Отговорете на въпроса ми! — рязко отсече той. Прибра картите.
— Каква е скоростта ни сега? — запитах го аз.
— Четиринайсет възли.
— Четиридесет и три часа — казах след минута. — Сигурно! — Четиридесет и три часа — рече бавно той. — Сега е четвъртък, десет часа сутринта, и аз трябва да осъществя своето рандеву в пет часа сутринта в събота. Господи, само четиридесет и три часа. — Първата сянка на тревога падна върху лицето му. — Каква е максималната скорост на „Кампари“?
— Осемнадесет възли. — Долових погледа на Сюзън. Всичките и илюзии за Старши офицер Картър рухваха.
— Ха! Осемнадесет! — Лицето му се избистри. — И при осемнадесет възли?
— При осемнадесет възли можете да разбиете стабилизаторите и да пробиете „Кампари“ — му казах аз. Това не му хареса.
— Какво имате предвид? — запита ме той.
— Имам предвид, че ви предстоят неприятности, Карерас. Големи неприятности. — Погледнах прозореца. — Не мога да видя морето, но го чувствувам. Ненормално дълбоко мъртво вълнение. Попитайте който и да е рибар от Бахамите какво означава това точно по това време на годината и той ще ви каже. То може да означава само едно нещо, Карерас, тропическа буря и най-вероятно ураган. Вълнението идва от изток и именно там лежи ядрото на бурята. Може би още на двеста мили оттук, но е факт. И вълнението става все по-силно. Не сте ли забелязали? Става по-силно, понеже класическият път на тези урагани в района е запад-северозапад, при скорост десет до петнайсет мили в час, а ние се движим на север от изток. С други думи, ураганът и „Кампари“ са в курс на срещане. Време е да се вслушате в прогнозите за времето, Карерас.
— Колко ще трае при осемнайсет възли? — той настоя.
— Трийсет и три часа. Приблизително. При добро време.
— А курсът?
Нанесох го и го погледнах.
— Несъмнено същия, който имате на тази карта.
— Така е. Каква е дължината на вълната за съобщения за времето?
— Няма дължина на вълната — казах сухо аз. — Ако от Атлантика на запад се придвижва ураган, всяка радиостанция по източното крайбрежие фактически няма да предава нищо друго.
Той прескочи до телефона на Марстън, говори няколко минути с мостика и нареди да се пътува с максимална скорост и да се слушат съобщенията за времето. Когато свърши, аз казах:
— Осемнадесет възли. Добре, аз ви предупредих.
— Какво би сторил вашият капитан при подобни обстоятелства? Трябва да разполагам с колкото се може повече време. — Той загледа спящия Булен, който продължаваше да бълнува.
— Обърнете и плавайте във всяка възможна посока освен на север. Трябва да мислим и за пасажерите си. Те не искат морска болест.
— Боя се, че здравата ще се разболеят от нея, но целта оправдава средствата.
— Да — казах бавно аз. Разбрах какво чука по палубата. — Уважителна причина. За патриот, какъвто сте вие, Карерас, каква по-добра причина може да има? Раклите на генералисимуса са изпразнени. Останал без стотинка, режимът му загива. Единственото, което би спасило човек от Карибите, е кръвопреливането. Всъщност, преливането на злато. Този кораб, който ще пресрещнем, Карерас… колко милиарда злато носи?
Марстън се намираше в амбулаторията, изскочи и ме загледаха със Сюзън Биърсфорд, двамата после се спогледаха един-друг и Човек можеше да разчете в очите им диагнозата, поставена и от двамата: закъснелият шок ме беше направил полуумен. Разбрах, че и Карерас мисли нещо подобно: лицето и тялото му бяха замръзнали.
— Имате достъп до източник на информация, която е съвсем Непонятна за мен. Гласът му едва ли надвишаваше шепота. — Какъв е източникът, Картър? Бързо. — Няма източници, Карерас — ухилих му се аз. — Трябва ли да има?