След две минути бяхме при радиокабината. Никой не беше ни възпрепятствал, никой не беше ни видял — палубите бяха съвсем пусти.
Радиокабината беше потънала в мрак. Притиснах ухо до вратата, притиснах с ръка другото ухо, за да изолирам воя на бурята, и се заслушах напрегнато. Нищо! Поставих леко ръка на дръжката, завъртях и натиснах. Вратата не мръдна. Свалих си ръката от дръжката с вниманието на човек, вадещ диаманти от кошница със спящи кобри.
— Какво има? — запита Сюзън. — Дали…
Не можа да се доизкаже — ръката ми затвори не съвсем нежно устата и. Бяхме на пет метра от вратата, когато си свалих ръката.
— Какво има? Какво има? — Тихият и шепот пресекваше, тя не знаеше дали да се бои или сърди, или пък и двете.
— Вратата беше заключена.
— Защо да не бъде? Защо да държат пост?
— Вратата беше заключена с катинар. От външната страна. Вчера сутринта сложихме нов. Няма го. Някой е заключил отвътре.
Не знаех колко от казаното достига до нея. Бученето на морето, барабаненето на дъжда, фучащият в мрака откъм север вятър, свирещ пискливата си погребална песен връз такелажа, сякаш поглъщаха и отнасяха думите ми още щом ги произнесях. Придърпах я до мизерното прикритие на един вентилатор и следващите и думи наистина показаха, че е чула и разбрала почти всичко от казаното.
— Оставили са пазач? Просто за в случай, че някой нахълта? Как би могъл човек да нахълта. Всички сме заключени и охранявани.
— Както Карерас Младши каза, неговият старец не оставя нищо на случайността. — Поколебах се. После, не знаейки какво друго да кажа, продължих: — Нямам право да го сторя. Но трябва. Безразсъден съм. Искам да ви използувам за примамка — да ми помогнете да измъкнем онази личност оттам.
— Какво искате да сторя?
— Чудо момиче! — Стиснах и ръката. — Почукайте на вратата. Издърпайте си качулката и се покажете на прозореца. Той положително ще запали някоя лампа или ще светне с фенерче и като види, че е момиче… е, ще се учуди, но няма да се уплаши. Ще поиска да провери.
— И тогава вие… вие… — Да.
— Само с един сгъваем нож! — каза тя с треперещ глас. — Много сте уверен в себе си.
— Никак не съм уверен. Но ако не направим нещо или не сполучим, все едно, ще се наложи веднага да скочим през борда. Готова ли сте?
— Какво възнамерявате да правите, като влезете вътре? — Беше уплашена и го усукваше. И аз не бях кой знае какво цвете за мирисане.
— Ще изпратя сигнал SOS на честотата за бедствие. Ще предупредя всеки кораб в улавящия обхват, че „Кампари“ е завладян чрез сила и се кани да пресрещне кораб, носещ товар злато на това и това място. За няколко часа цяла Северна Америка ще знае местоположението и веднага ще задействува.
— Да. — Настъпи дълга пауза. — Ще задействува. Първата реакция ще бъде, че Карерас ще открие липсата на своя човек… и къде мислите да го скриете?
— В Атлантика. Тя потръпна леко, после заяви уклончиво:
— Струва ми се, че Карерас ви познава по-добре от мен… Пазача го няма. Ще знаят, че е виновен някой от екипажа. Скоро ще разберат, че единственият часовой, който не е бил буден докрай, е в момента в лазарета. — Тя замълча за миг, после продължи тъй тихо, че едва я чувах сред бурята. — Просто виждам как Карерас ви разкъсва превръзката на крака и открива, че бедрото ви не е счупено. Знаете ли какво ще стане тогава?
— Няма значение.
— За мен има! — изрече тя спокойно, деловито, сякаш думите и нямаха никакъв особен смисъл. — И нещо друго. Казахте, че за два часа всеки ще знае нашето положение. Двамата радисти, поставени от Карерас на „Тикондерога“, ще узнаят веднага и незабавно ще уведомят Карерас на „Кампари“.
— След като приключа в радиокабината, никой повече не ще може да приема или предава оттам.
— Добре. Значи, ще строшите уредбата. Само това ще бъде достатъчно за Карерас да разбере какво сте сторили. А не можете да строшите всички радиоприемници на „Кампари“. Не можете, например, да се доберете до радиоприемника в салона за гости. Всички ще узнаят, казвате вие. Това значи, че генералисимусът и правителството му също ще узнаят; тогава всички радиостанции на острова не ще предават нищо друго освен непрекъснати съобщения. Карерас не може да не ги улови.
Не казах нищо. Смътно си помислих, че изглежда съм загубил много кръв. Нейният ум работеше десет пъти по-бързо и по-бистро от моя, но това с нищо не ни помагаше в създалата се ситуация. Тя продължи: