— Вие и боцманът изглеждате много уверени, че Карерас не ще ни остави — пасажерите и екипажа — живи. Може би защото си мислите, че не може да остави свидетели, та каквато и полза да има генералисимусът от тези пари, реакцията на цял свят ще бъде такава, че ще направи положението му критично, когато разбере какво е направил. Може би…
— Реакция! — казах аз. — Реакция! Британският и американският флот и въздушните сили ще бъдат на прага му на другата сутрин и това ще бъде неговият край. Дори и Русия няма да му подаде ръка за помощ, те не биха го сторили, както не биха изстреляли и ракета. Разбира се, че не може да си позволи някой да узнае. Иначе ще бъде свършен, фактически той не би си позволил дори някой да узнае, че е правен подобен опит. И щом Карерас разбере за изпратените от вас сигнали SOS, ще се избави от всички свидетели, ще отклони курса, ще се прехвърли на очакващия го друг кораб и толкова.
Стоях, без да кажа нищо. Чувствувах мозъка си притъпен, натежал и уморен, също и тялото. Опитвах да си внуша, че се дължи на инжектирания ми от Марстън наркотик, ала не беше това, знаех, че не е това, чувството на поражение е най-мощният опиат от всичко. Без да знам какво говоря, казах:
— Е, поне ще сме спасили златото.
— Златото! — трябваше човек да бъде дъщеря на мултимилионер, за да вложи цялото това презрение в гласа си при произнасянето на думата „злато“. — Кой ти дава пукнат грош за всичкото злато на света? Какво е златото в сравнение с вашия живот, моя живот, живота на мама и татко, живота на всеки един на „Кампари“? Колко пари каза Карерас, че носел „Тикондерога“?
— Чухте го. Сто и петдесет милиона долара.
— Сто и петдесет милиона! Татко може да събере за една седмица и пак да му останат още толкова.
— Щастлив татко — измърморих аз. Явно се забърквах.
— Какво казахте?
— Нищо. Нищо. Когато аз и Макдоналд я обмисляхме, идеята ни се стори превъзходна, Сюзън.
— Съжалявам. — Тя улови дясната ми ръка със своите две и я стисна. — Наистина съжалявам, Джони.
— Откъде пък измислихте сега том „Джони“? — измънках аз.
— Харесва ми Което е добро за капитан Булен… ръцете вя са ледени! — възкликна тихо тя. — И треперите — Нежните и пръсти се вмъкнаха под качулката ми — И челото ви изгаря. Температура и треска. Не сте добре, о, не сте добре. Елате да се върнем в лазарета, Джони. Моля ви!
— Не.
— Моля ви!
— Стяга сте ми баяли, мис! — Дръпнах се уморено от вентилатора. — Елате!
— Къде отивате? — Веднага застана до мен с ръка в моята и ми беше приятно да се облегна на нея.
— Сердан. Нашият загадъчен приятел мистър Сердан. Съзнавате ли, че фактически ние не знаем нищо за мистър Сердан… освен че изглежда той стоя зад всичко я оставя другите да вършат работата? Карерас я Сердан изглежда са важни клечки и може би в крайна сметка не Карерас е главният. Но зная това: ако ще трябва да опра нож в гърлото или пистолет в гърба на който и да е от тези двамата, ще държа голям коз в ръката си.
— Хайде, Джони — замоли ме тя. — Елате да слезем долу.
— О… добре, толкова съм объркан. Но все пак е вярно. Ако мога да блъсна един от тези двамата в приемния салон пред себе си и да сплаша двамата пазачи със смъртта му. асо [???] вдигнат пушките, мисля, че ще го сторят. С два автомата и с помощта на всичките мъже там бих могъл да извърша много в една такава нощ. Не съм луд, Сюзън. Само безразсъден, както казах.
— Едва ли ще издържите. — В гласа и се четеше нотка на отчаяние.
— Затова вие сте тук. Да ме подкрепяте. Карерас го изключваме. Той ще бъде на мостика, а мостикът ще е най-охраняваното място на кораба, защото е най-важното място. — Присвих очи и се дръпнах назад в един ъгъл, когато огромна синьобяла разклонена светкавица почти точно над главите ни проблесна и проби черната стена от кълбести облаци и проливен дъжд, осветявайки за миг всяка подробност по палубите на „Кампари“ с ослепителния си блясък. Грохотът на светкавицата заглъхна, погълнат в зъбите на бурята.
— Това помага — промърморих аз. — Светкавиците, гръмотевиците, тропическият проливен дъжд и придвижването към сърцето на урагана. Крал Лир би трябвало да види този ад. Никога вече не би се оплакал от поразяваща пустош.
— „Макбет“ — каза тя. — Това е от „Макбет“.
— О, по дяволите — въздъхнах аз. И тя почваше да откача като мен. Взех и ръката или тя взе моята, забравих кой чия: — Елате, много сме открити тук.
След минута бяхме долу на палуба „А“, свити до една преграда. Казах й:
— Прекалената предпазливост няма да ни помогне. Отивам по централния коридор, право в каютата на Сердан. Ще си мушна ръката в джоба, преструвайки се, че имам револвер. Стойте при входа на коридора и ме предупредете, ако идва някой.