— Сюзън! — Гласът ми беше сипкав — глас, принадлежащ на някой съвсем друг човек. — Сюзън, ранена ли сте?
Тя се притисна още по-плътно. По някакво чудо продължаваше да стиска фенерчето в дясната си ръка. То беше някъде около врата ми, но отразен в корабната стена, лъчът ми даваше достатъчно светлина да видя… маската и беше разкъсана, лицето издраскано и окървавено, косата и представляваше някаква наплескана каша, дрехите измокрени, а сърцето и пърхаше като пленена птичка. За един миг през ума ми мина едно неканено възпоминание за някаква много студена, много самоуверена, сладкозлобна, псевдозагрижена млада дама, която ме кани на коктейл само преди два дни в Карачио, но видението изчезна тъй, както бе дошло.
— Сюзън! — настоях аз. — Ран…
— Не съм! — Тя въздъхна дълбоко и болезнено. — По-скоро това беше стон, отколкото въздишка. — Бях много уплашена, за да се помръдна. — Отхлаби малко прегръдката, погледна ме със зелените си очи — огромни сред бледността на лицето и — и зарови лице в рамото ми. Помислих си, че ще ме задуши.
За щастие, това не трая дълго. Усетих как прегръдката бавно се отпуска, видях лъча на фенерчето да се измества и я чух да казва с ненормално делови глас:
— Ето ги.
Обърнах се и наистина ги съзрях на три метра от нас. Три ковчега — Карерас вече бе махнал касите, — здраво наместени между прикритието и преградата и обвити в брезент така, че да не се повредят. Както постоянно повтаряше Тони Карерас, неговият старец не пропускаше нищо. Тъмни, лъскави ковчези с въжета, с черни пискюли и месингови дръжки: първият от тях имаше табелка на капака, медна или месингова. Не можех да бъда сигурен.
— Това ми спестява много трудности. — Гласът ми почти се беше върнал към нормалния. Взех чука и длетото, които бях задигнал от склада на боцмана, и ги пуснах долу. — Отвертката ще ми свърши работа. Ще видим какво има в двата от тях. Дайте ми фенерчето и стойте там. Ще свърша бързо.
— Ще бъдете по-бърз, ако аз държа фенерчето. — Гласът и беше като моя, стабилен, пулсът на врата и тупкаше като механичен чук. — Бързо, моля!
Нямах намерение да споря. Издърпах най-близкия ковчег към себе си, за да освободя терен за работа. Мушнах ръка отдолу да го повдигна и ненадейно пръстът ми напипа един отвор. После втори, трети. Облицован в олово ковчег с пробити отвори отдолу. Беше любопитно, най-меко казано.
Когато го издърпах достатъчно надалеч, залових се за винтовете. Те бяха месингови и много тежки, но и отвертката си я биваше. И някъде далеч в съзнанието ми беше мисълта, че ако приспивателните капки, които доктор Марстън бе дал на пазача, се окажеха неефикасни като упойката, която бе дал на мен, то пазачът можеше да се събуди всяка минута. Ако вече не се е събудил! За нула време отворих капака.
Под капака нямаше сатенен или копринен саван, както очаквах, а едно мръсно старо одеяло. Може би в страната на генералисимуса имаха други обичаи с мъртвите. Издърпах одеялото и открих, че съм прав. Действително обичаите им бяха различни. Трупът в този случай представляваше блокчета от аматол — всеки блок ясно маркиран с думата, така че нямаше грешка в това — капсула, кутийка детонатори и компактна квадратна кутия с изведени от нея проводници, вероятно часовников механизъм.
Сюзън надзърна през рамото ми.
— Какво е това „аматол“?
— Силен експлозив. Достатъчно силен да пръсне „Кампари“ на парчета.
Тя не попити нищо повече. Сложих пак одеялото, завих капака и се залових за следващия ковчег. И той имаше отвори отдолу, вероятно с цел да запазят експлозива от овлажняване. Свалих капака, погледнах съдържанието и пак завих капака. №2 беше дубликат на №1. След това се залових за третия. Този с табелката. Сигурно беше той. Табелката имаше сърцевидна форма и внушителен надпис:
„РИЧАРД ХОСКИНС, СЕНАТОР“
Само толкова. Сенатор, когото не познавах. Но внушително. Достатъчно внушително, за да осигури благоговейното му транспортиране до Съединените щати. Свалих капака внимателно, с деликатност и почитание, благоговеейки, все едно, че вътре се намираше Ричард Хоскинс, макар да знаех, че го няма. Това, което лежеше вътре, бе обвито с одеяло. Вдигнах одеялото внимателно. Сюзън приближи фенерчето. Там беше положен, завит в одеяла и памук, изолиран алуминиев цилиндър, дълъг 188 см, с диаметър 28 см, с белезникаво предна част от пирокерамика. Само както лежеше така, имаше нещо страшно в него, нещо неизразимо зловещо, но може би се дължеше на това, което беше в ума ми.