— За проектите им той е бил не по-малко важен от Въртележката. Без него устройството е безполезно. Клетият стар доктор Керолайн! Тежко пътуване е изкарал, струва ми се. Не само отвлечен и заставен да върши каквото му наредят, но и нападнат от нас, единствените хора, които сме могли да го спасим. Под постоянната охрана на онези двама главорези, маскирани като медицински сестри. Изгони ме от каютата си първия път, когато го видях, само защото е знаел, че преданата му сестра, седнала до него със скъпата си торба плетиво в скута, крие автомат в нея.
— Но… но защо количката-стол? Необходимо ли е да вземат такива сложни…
— Разбира се. Не можеха да го оставят да се смесва с пасажерите, да общува с тях. Количката-стол им е помогнала и да скрият необичайно високия му ръст. И им е дала идеалното основание да следят непрекъснато постъпващите известия. На приема на баща ви дойде, защото му беше наредено — ударът беше планиран за същата вечер и за Карерас беше необходимо да бъдат наблизо двете въоръжени сестри, за да помагат при превземането. Клетият стар Керолайн. Скокът, който се опита да направи от количката-стол, когато му показах слушалките, съвсем не беше с намерение да ми напакости. Опита се да се добере до сестрата с автомата, но капитан Булен не знаеше, затова го повали. — Затегнах последния винт и казах: — Не споменавайте нито дума за това горе в лазарета — старецът бълнува неспирно в съня си. Нито нейде другаде. Нито дори на родителите си. Хайде. Пазачът може да се събуди всяка минута.
— Вие… възнамерявате да оставите това нещо тук? — Тя ме загледа с неверие. — Трябва да го махнете, трябва!
— Как? Да го изнеса по тази отвесна стълба на рамо? Това нещо тежи 160 кг заедно с ковчега. И какво ще стане, ако го сторя? Карерас ще открие това за часове. Няма значение дали ще открие или ще предположи кой го е взел. Важното е друго: ще знае, че не може повече да разчита на Въртележката, за да се избави от всички неудобни свидетели на „Кампари“. И после? Предполагам, че никой от екипажа или пасажерите не ще живее повече от няколко часа. Ще трябва да ни избие — не може и дума да става за прехвърлянето ни на „Тикондерога“. Що се касае до „Тикондерога“, той ще го превземе с хората си, ще избие екипажа и ще отвори кингстоновите клапи. Това може да отнеме часове, може опасно да го застраши, може да разруши всичките му планове, но ще трябва да го стори. Работата е там, че изхвърлянето на Въртележката няма да спася ничий живот, само би осигурило смъртта на всички ни.
— Тогава какво да правим? — Гласът и беше напрегнат и развълнуван, лицето и — бледо петно под отразената светлина, — О, Джони, какво да правим?
— Аз се връщам в леглото. — Бог ми е свидетел, че мечтаех за него, — После ще си пилея времето в опити да измисля как да спасим доктор Керолайн.
— Доктор Керолайн? Не разбирам, защо доктор Керолайн?
— Защото той е Номер Едно в скока на височина, тъй както стоят нещата. Много преди всички нас Защото той е човекът, който ще зареди Въртележката — казах търпеливо аз — Мислите ли, че ще го прехвърлят на „Тикондерога“ и ще го оставят да запознае капитана с факта, че ковчегът, който превозва за Щатите, пренася не сенатор Хоскинс, а заредена и тиктакаща атомна бомба?
— Къде ще свърши всичко? — Имаше паника, паника граничеща с истерия в гласа и.
— Трогателна сцена, много трогателна сцена — каза един подигравателен глас близо зад мен. — Всичко свършва тук и сега!
Завъртях се, по-скоро се опитах да се завъртя, но не успях да го свърша както трябва. Пускането на Сюзън и клатушкането на кораба нарушиха напълно равновесието ми, залитнах и паднах върху корабната стена. Мощна светлина ме заля и заслепи. В черния силует срещу светлината видях отразената цев на един автоматичен револвер.
— Стани, изправи се, Картър! — Не можеше да се сбърка гласът му. Беше Тони Карерас, вече не вежлив и любезен, а хладен, твърд, злобен. Истинският Тони Карерас! — Искам да те видя как падаш, когато куршумът те повали. Премного умният Картър! Или ти си се мислел за такъв. Изправи се, казах! Или предпочиташ да приемеш куршума легнал? Твоя воля!
Оръжието се издигна леко. Карерас беше прям тип, не признаваше предисловия, не вярваше в празни прощални речи. Застрелвай ги и свършвай! Сега можех да повярвам, че е син на баща си. Лежах върху болния си крак и не можех да стана. Взрях се в светлинния лъч, в черната цев на оръжието. Спрях да дишам и се изпънах. Да се напрегнеш срещу калибър 38, изстрелян от разстояние метър и половина, помага доста, обаче в момента не се чувствувах особено логичен.
— Не стреляйте! — изкрещя Сюзън. — Не го убивайте, иначе всички ще загинем.