Светлинният лъч се разлюля, после пак се закова. Закова се върху мен. А оръжието не беше помръднало забележимо. Сюзън направи две крачки към него, но той я отстрани грубо.
— Махнете се от пътя ми, мадам. — Никога в живота си не бях чувал толкова силна злоба и жлъч. Явно бях недооценил младия Карерас. И думите и дори не беше в състояние да възприема, толкова непреклонно беше намерението му. Още бях без дъх и устата ми бе суха като фурна.
— Въртележката! — Гласът и беше настоятелен, убедителен, отчаян. — Той зареди Въртележката.
— Какво? Какво казвате? — Този път загря. — — Въртележката? Заредена? — Гласът му беше все така злобен, но мисля, че долових нотки на страх.
— Да, Карерас, заредена! — Никога досега не съм съзнавал колко е важно смазването на гърлото и устата нач овешкия глас; грачът на орел мишелов нищо не представляваше пред моя грач, дори и ако имаше ларингит. — Заредена, Карерас, заредена! — Повторих думата не за да наблегна на нея. Не можех да измисля какво друго да кажа, как да оползотворя няколкото секунди, които Сюзън ми бе предоставила. Изместих ръката, която ме подпираше, тази в черната сянка зад мен, уж да се предпазя от люлеенето на „Кампари“. Пръстите ми се сключиха около дръжката на чука, който бях пуснал. Зачудих се отчаяно какво да прави с него. Фенерчето и оръжието бяха все така приковани в мен.
— Лъжеш, Картър. — Увереността на гласа му се върна. — — Господ знае как си я открил, обаче лъжеш: ти не знаеш как да я заредиш.
— Не зная. Но доктор Слингсби Керолайн знае. Това буквално го разтресе, фенерчето се разклати. Ала не достатъчно.
— Откъде знаеш за доктор Керолайн? — попита дрезгаво той. Гласът му наподобяваше крясък. — Откъде…
— Говорих с него тази вечер — казах спокойно аз.
— Говорил си с него! Но… за зареждането има ключ. Единствен ключ. И той е у баща ми.
— Доктор Керолайн има резервен. В кесията си за тютюн. Никога не сте се сетили да погледнете там, нали, Карерас? — присмях се аз.
— Лъжеш — повтори той механично. После, по-смело: — Казвам, че лъжеш, Картър. Видях ви тази нощ. Видях ви да напускате лазарета. Господи, толкова за глупав ли ме смяташ, че да не се усъмня, когато видях пазача да пие кафе, дадено му от „добросърдечния“ Картър? Укрих се, последвах ви до радиокабината, а после долу до каютата на Керолайн. Но ти не влезе вътре, Картър. Признавам си, там ви загубих за няколко минути. Но ти не си влизал вътре.
— Защо не ни спря по-рано?
— Защото исках да разбера намеренията ви. Открих ги.
— Значи той е лицето, което помислихме, че ни е видяло! — казах аз на Сюзън. Увереността в гласа ми удиви дори самия мен. — Клети глупако, ние забелязахме някого в сянката и бързо побягнахме. Обаче се върнахме, Карерас. О, да, върнахме се. При доктор Керолайн. И не си губихме времето в празни приказки с него. Идеята ни беше далеч по-разумна. Мис Биърсфорд не беше съвсем точна. Аз не съм зареждал Въртележката. Зареди я доктор Керолайн. — Усмихнах се и изместих поглед от лъча на фенерчето към една точка отзад, надясно от Карерас. — Кажете му, докторе.
Карерас се полуизви, изруга злобно и се дръпна назад. Умът му беше бърз, реакциите по-бързи, едва ли бе се подлъгал на изтъркания номер. Позволи си да се разсее само секунда време и в този кратък миг аз дори не успях да хвана както трябва чука. А сега той щеше да ме убие.
Но не можа да насочи оръжието си. Сюзън бе изчакала внимателно възможността; долови, че се опитвам да използувам шанса, хвърли фенерчето си и скочи напред, макар че Карерас бе започнал да се обръща и тя трябваше да направи само три стъпки. Сграбчи отчаяно въоръжената му ръка и с цялата си тежест я притисна към пода. Аз се завъртях конвулсивно напред, килограмовият чук се изви над рамото ми и полетя към лицето на Карерас с цялата си сила, цялата омраза и злоба, натрупана в мен.
Той го съгледа. Все още сграбчил фенерчето, лявата му ръка се издигна и се стовари върху открития тил на Сюзън. Заметна главата си встрани, изхвърли лявата си ръка в интуитивната реакция да се предпази; чукът го улучи по левия лакът с огромна сила, фенерът му литна във въздуха и трюмът потъна в пълен мрак. Къде отиде чукът, не зная: точно в този миг изскърца и се плъзна по пода един голям сандък. Изобщо не го чух да пада.
Сандъкът се спря. Във внезапната тишина долових шум на борба, на задъхано дишане. Изправих се бавно на крака, с почти безполезен ляв крак, но може би просто на мен ми се е сторило, че е бавно. Когато страхът е достатъчно голям, има странния ефект да забавя времето. А аз бях уплашен. Страхувах се за Сюзън. Освен като източник на угроза за нея, за мен Карерас не съществуваше в този миг. Мислех само за Сюзън. Карерас беше едър, силен мъж, можеше да и прекърши врата с едно извиване, да я убие с един-единствен удар.