Чух я да простенва с вик на болка или страх. Настъпи мигновена тишина, силно меко тупване на падащи тела, болезнен писък на Сюзън и пак тишина.
Когато стигнах до мястото, където се боричкаха, те не бяха там. За секунда останах притихнал и объркан в непроницаемия мрак, после ръката ми докосна върха на еднометровата преграда и разбрах: в борбата си в диво клатушкащата се палуба те се бяха спънали в преградата и бяха паднали на пода на трюма. Метнах се през преградата, преди да имам време да помисля и преди да разбера какво правя. Ножът на боцмана беше в ръката ми, с отворено шило и затворена блокираща скоба.
Залитнах, когато тежестта падна върху левия ми крак, паднах на колене, докоснах нечия глава и коса. Дълга коса. Сюзън! Изместих се и тъкмо се изправих пак на крака, той налетя върху мен. Не направи опит да се отдръпне от мен в мрака. Това означаваше, че си е изгубил оръжието.
Паднахме заедно на пода, дращехме, удряхме и ритахме. Веднъж, дваж, дузина пъти той ме улучи по гърдите, отстрани по тялото, с удари като ковашки чук, застрашаващи да ми строшат ребрата. Но аз изобщо не ги усещах. Беше силен мъж, страхотно силен, но при цялата му огромна сила, дори и да не беше парализирана и безполезна лявата му ръка, за него нямаше спасение тази нощ.
Изпъшках, обзет от смразяващ шок, и Карерас изпищя в агония, когато острието на Макдоналдовия нож се заби докрай в гръдния му кош. Измъкнах ножа и пак го забих. И пак. И пак. След четвъртия път виковете престанаха.
Карерас умря трудно. Вече бе престанал да ме удря, дясната му ръка бе сключена около врата ми и с всеки нанесен от мен удар задушаващата прегръдка се усилваше. Цялата конвулсивна сила на един умиращ в агония човек се беше концентрирала точно на това място, където ме бяха ударили тежко с пясъчната торба. Болка, парализираща болка, огненочервени остри пики пробождаха гърба и главата ми, помислих, че вратът ми се откъсва. Пак замахнах. После ножът падна от ръката ми.
Когато се съвзех, кръвта тупкаше замайващо в ушите ми, главата ми сякаш щеше да се пръсне, а дробовете ми се надигаха и задъхваха за въздух, който не идваше. Усещах, че се задушавам, че бавно и сигурно се задушавам.
После смътно осъзнах истината. Аз се задушавах, защото ръката на мъртвия поради някакво необикновено мускулно схващане все още бе сключена около врата ми. Не ще да съм бил в безсъзнание за дълго време, не повече от минута. Сграбчих с две ръце ръката му за китката и успях да я отстраня от врата си. Трийсет секунди, а може би и повече лежах проснат на пода на трюма с разтуптяно сърце и задъхан, заливан от вълни на слабост и замайване, докато нечий далечен, настойчив глас, толкова отчайващо настойчив, колкото беше и далечен, продължаваше да повтаря в това отдалечено кътче на разума ми: трябва да станеш, трябва да станеш!
Тогава разбрах. Лежах на пода на трюма, а огромните сандъци продължаваха да се търкалят и блъскат с всяко разклащане и накланяне на „Кампари“. И Сюзън, И тя лежеше тук.
Издърпах се на колене, забърках из джобовете да намеря фенерчето на Марстън и светнах. Лъчът падна на Карерас и забелязах, че цялата му риза отпред е напоена с кръв. Неволно отклоних фенерчето, преди да съм повърнал от погнуса.
Сюзън лежеше до преградата, полуизвърната. Очите и бяха отворени, безчувствени и изцъклени от ужас и болка, но бяха отворени.
— Свърши се. — Едва разпознах собствения си глас. — Всичко е свършено вече. — Тя кимна и направи опит да се усмихне.
— Не можете да останете там — продължих аз. — От другата страна на преградата, бързо.
Изправих се на крака, улових я под мишницата и я вдигнах. Тя се вдигна леко, после изпищя от болка и увисна безчувствено в ръцете ми. Задържах я, преди да падне, закрепих се на стълбата, вдигнах я над преградата и я положих внимателно от другата страна.
Тя лежеше с разперени ръце, под лъча на фенерчето ми. Лявата и ръка, между китката и лакътя, бе извита под невъзможен ъгъл. Несъмнено счупена! Вероятно при катурването с Карерас през преградата тя бе паднала отдолу и лявата и ръка бе поела удара на двете падащи тела и напрежението е било прекомерно. Ала нищо не можех да сторя. Най-малкото сега. Насочих вниманието си към Тони Карерас.
Не можех да го оставя тук. Знаех, че не мога да го оставя тук. Когато Мигел Карерас откриеше липсата на сина си, той щеше да претърси целия „Кампари“. Трябваше да се отърва от него, обаче не можех да го оставя в трюма. Имаше само едно място, където можех окончателно, напълно и без страх за откриването му да скрия тялото на Тони Карерас. В морето!