Изглежда, че Тони Карерас тежеше най-малко сто килограма — тясната отвесна стоманена стълба беше близо двайсет метра висока, аз бях отслабнал от загуба на кръв и от физическо изтощение и имах само един здрав крак, така че не преставах да мисля за всичко. Иначе изпълнението на предстоящата задача би ми се сторило невъзможно, още преди да съм започнал.
Довлякох го до стълбата, издърпах го до седящо положение мушнах ръце под раменете му и задърпах мъртвата му тежест сантиметър по сантиметър, докато раменете и клюмналата му глава се изравниха с моите, прегърбих се рязко, метнах го на гръб и започнах изкачването.
За пръв път тази над спираловидното напредване на „Кампари“ беше мой съюзник. Щом корабът се гмурнеше в някоя вълна, завъртайки се същевременно надясно, стълбището се накланяше настрани от мен до 15° и аз изкачвах набързо две стъпала, подпирайки се плътно, докато „Кампари“ се завърташе обратно и стълбището се извиваше над мен, изчаквах следващото накланяне и повтарях процеса. На два пъти Карерас едва не се изплъзна от рамото ми, на два пъти трябваше да слизам бързо надолу, за да осигуря опората си. Почти не използувах левия крак, цялото напрежение поемаха десният крак и двете ръце. Най-много напрежението падаше върху раменете и понякога ми се струваше като че ли мускулите ще се скъсат, ала болката не беше по-силна от болката в левия крак, така че продължавах нагоре. Продължавах, докато стигнах върха. Ако имаше още половин дузина стъпала, сигурно щях да го оставя да падне, тъй като едва ли бих могъл да издържа повече.
Метнах го през преградата на люка, последвах го, легнах на палубата и изчаках пулса ми да спадне под сто. След вонята на масло и задушността на трюма шибащият пороен дъжд ме освежи чудесно. Затулих фенерчето в шепата си(не че имаше вероятност някой да се мерне насам в този час и в това време) и претършувах джобовете му, докато намерих един ключ с табелка „лазарет“. След това го улових за яката и го повлякох към борда.
След минута бях пак на дъното на трюма. Намерих оръжието на Тони Карерас, мушнах го в джоба си и погледнах към Сюзън. Тя продължаваше да е в безсъзнание, което беше най-доброто за нея, ако трябваше да я изнасям нагоре по стълбата, а трябваше. Със счупена ръка тя не би могла да се изкачи сама, а ако я чаках да дойде на себе си, щеше да има страхотни болки. А не можеше да остане дълго в безсъзнание.
След като се бях справил с мъртвата тежест на Карерас, задачата да изнеса Сюзън Биърсфорд горе ми се стори съвсем лека. Положих я внимателно на измитата от дъжд палуба, сложих летвите на мястото им и пак завързах брезента. Тъкмо завършвал, когато по-скоро я усетих, отколкото чух да се размърдва.
— Не се движете — казах и бързо. На горната палуба пак трябваше да извисявам глас чак до викане, за да бъда чут сред грохота на бурята. — Ръката ви е счупена.
— Да! — деловито, премного деловито каза тя. — Тони Карерас? Оставихте ли…
— Това се свърши. Казах ви, че е свършено.
— Къде е той?
— През борда.
— Така ли?… — Гласът и пак се разтрепера и на мен ми се понрави много повече от ненормалното спокойствие. — Как е могъл…
— Намушках го кой знае колко пъти — казах уморено аз. — Вие да не мислите, че той сам е скочил, изкатерил стълбата и сам се е гмурнал… прощавайте, Сюзън. Не трябваше да ви… е, струва ми се, че и аз не съм съвсем на се бе си. Хайде, елате! Време е доктор Марстън да види тази ръка.
Накарах я да прихване счупената ръка с дясната, помогнах и да се изправи на крака и я улових за здравата ръка, за да я задържа стабилно на олюляващата се палуба. Слепец, водещ слепеца!
Когато стигнахме предната пролука на палубата, накарах я да седне в едно сравнително закрито местенце там, а аз влязох в склада на боцмана. Нужни ми бяха само няколко секунди да намеря каквото търсех: две рула найлонови въжета, които натъпках в една брезентова торба, и късо парче по-дебело конопено въже. Затворих вратата, оставих торбата до Сюзън, затътрих се по хлъзгавата коварна палуба към лявата страна и затегнах конопеното въже около една от подпорите на предпазните перяла. Смятах да го вържа на възел, после се отказах. Макдоналд, чиято идея беше това, бе уверен, че никой в това време не би забелязал такова дребно нещо като един възел в основата на подпората. Дори някой да го забележеше, хората на Карерас не бяха изпечени моряци, за да го огледат и издърпат; но всеки, който се взираше през перилата и съгледваше възлите, би бил заинтригуван. Затегнах много здраво възела около подпората, тъй като от него щеше да зависи животът на човек, на когото особено държах — самия мен.