Те наместиха летвите, завързаха брезента и без да се бавят, се запътиха напред. Това означаваше, предполагам, че подготовката за взривяването на спомагателните бомби в другите два ковчега е завършено. Извадих фенерчето от мушамената обвивка, огледах склада, взех няколко инструмента и изгасих фенерчето.
— Готово! — казах аз на Керолайн. — Елате!
— Къде? — Не беше склонен да ходи никъде и не можех да го упреквам след това, което беше преживял.
— Обратно в трюма. Бързо. Може да не ни стигне времето.
Две минути по-късно, след като наместихме колкото се може по-добре летвите и брезента зад нас, бяхме на пода в трюма. Нямаше нужда да нося инструментите, Карерас бе оставил неговите пръснати нехайно наоколо. Ясно защо не се беше погрижил да ги прибира: никога вече нямаше да му потрябват.
Дадох на Керолайн да държи фенерчето, избрах една отвертка и се залових за капака на облицования с месинг ковчег.
— Какво възнамерявате да правите? — ме попита нервно Керолайн.
— Виждате какво правя.
— За бога, внимавайте! Оръжието е заредено!
— Зная. Но след колко часа ще експлодира?
— Седем часа. Но е твърде несигурно, твърде опасно. Дяволски нестабилно. Милостиви боже, Картър, аз зная. Зная! — Треперещата му ръка улови моята, а лицето му бе изкривено от тревога. — Усъвършенстването на тази ракета не бе приключило, когато я откраднаха. Механизмът за взривяване беше едва в неизпробван експериментален стадий и изпитанията му показваха, че задържащата пружина на прекъсвача е доста по-слаба. Нормално Въртележката е съвсем безопасна, но веднъж щом се зареди, прекъсвачът се включва във веригата.
— И?
— Едно тръскане, един удар, най-лекото падане — всичко може да освободи опъването на пружината и да направи късо съединение на възпламенителя. Петнайсет секунди след това бомбата избухва.
Досега не бях забелязал, но долу в трюма беше много по-топло, отколкото на палубата. Вдигнах мокрия си ръкав в полусъзнателен опит да избърша потта от челото си.
— Казахте ли това на Карерас? — Топлината влияеше и на гласа ми, превръщайки го в напрегнат дрезгав грач.
— Казах му. Не ми обърна внимание. Мисля… мисля, че Карерас не е съвсем нормален. И то не малко. Напълно е готов на рискове. Но е опаковал Въртележката плътно в памук и одеяла, за да избегне вероятността от тръскането и.
Изгледах го продължително, всъщност без да го виждам, после се залових за следващия винт. Той изглеждаше много по-затегнат от последния, но може би аз не натисках колкото преди. Тъй или иначе, развих всички винтове за три Минути. Дръпвах внимателно капака, сложих го на една страна, бавно развих две одеяла и ето ти я Въртележката. Наглеждаше по-зловеща от всякога.
Изправих се, взех фенерчето от Керолайн и казах: — Заредена е, напи? — Естествено.
— Ето ви инструментите. Обезвредете тази дяволия. Той се взря в мен безизразно.
— За това ли дойдохме?
— За какво друго? Не беше ли ясно? Залавяйте се!
— Не може да се направи.
— Не може да се направи ли? — Улових го за ръката не съвсем любезно. — Слушайте, приятелю, вие заредихте тази проклетия. Просто извършете обратния процес, и толкова.
— Невъзможно. — Категоричност в гласа. — Щом се зареди, механизмът блокира на място. С ключ. Ключът е в джоба на Карерас.
XI
Събота 1 ч. — 2:15 ч. през нощта
Слабостта в левия ми крак, почти парализиращата слабост, ме порази изведнъж и трябваше да седна на преградата и да се хвана за стълбата за опора. Загледах Въртележката. Дълго време я гледах с нажалени очи: после се размърдах и погледнах доктор Керолайн.
— Бихте ли ми го повторили? Той повтори.
— Страшно съжалявам, Картър, но това е. Въртележката не може да се обезвреди без ключа. А ключът е у Карерас. Помислих за всички възможни решения и веднага разбрах, че са невъзможни. Знаех какво трябва да се направи сега, единственото нещо, което можеше да се направи. Казах уморено: