Тук-там над прерията политаше някоя птичка, стрелваше се към висините и се рееше там горе, като от време на време отронваше по някоя трела — пръв поздрав към изгряващото слънце. Щурците скрити сред буйната трева, замлъкваха. Откъм бреговете на реката продължаваха да се носят тъжният вой на големите сиви вълци и непрекъснатият лай на койотите — истинските вълци на огромните прерии на Северна Америка. Бени и Бек, застинали неподвижно на седлата, с леко отпуснати крака, за да са готови при първия знак за опасност да скочат на земята, стиснали пред себе си карабините наблюдаваха внимателно високата трева, в която можеше да се крие някой в засада. От двадесет минути галопираха, без да разменят нито дума вглъбени в наблюденията си, очакващи всеки миг някаква изненада Изведнъж Бени рязко спря коня си, който почти се препъна.
— Какво има? — попита Бек и вдигна бързо карабината си.
— Погледни там, на края на гората, която свършва до брега — каза Бени. — Нищо ли не виждаш?
— А… да — отговори другарят му, след като внимателно се вгледа в тази посока — Като че ли там има полуобърната каруца.
— Вчера я нямаше.
— Сигурен съм. По обяд ходих в тази горичка на лов за диви пуйки и не я видях.
— Бек, това означава, че не става дума за фалшива тревога, а за истинска битка Долу ще намерим клетите емигранти, безмилостно скалпирани.
— Да вървим да видим. Гледай, около каруцата са се събрали вълци.
— Да! По дяволите! — каза Бени и сбърчи челото си. — Тези плячкаджии оглозгват нечии кости. Напред, но внимателно и не изпускай пушката
Леко пришпориха конете и се впуснаха напред, като предпазливо се взираха ту в каруцата, ту във високата трева, която стигаше до коремите на животните. Светлината, която с всеки изминал миг ставаше по-ярка позволяваше да се види ясно какво има край горичката на брега на Атабаска, а каруцата вече се забелязваше добре. Беше една от онези големи и тежки каруци, използувани от емигрантите от източните райони, истински подвижни крепости, които биваха влачени от шест, а понякога и от осем чифта волове или коне. Голямото платнище, което я покриваше, бе на места пробито и изтърбушено и каруцата дали защото бе загубила колело, или бе пропаднала в дупка или тинеста почва, лежеше полуобърната на дясната си страна. В тревата скупчени в безпорядък, се виждаха няколко коня, над които кръжаха черни лешояди. Имаше и издънени сандъци, мъртви коне, някое и друго одеяло, издувано от утринния вятър. И всичко това заобиколено от една група от петнадесет-двадесет животни, подобни на вълци, но с лисичи муцуни, с гъста жълтеникава козина, осеяна с ръждиви петна с яко тяло, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и с по-скоро дълги крака. Това беше една глутница койоти, нетърпеливи да разкъсат труповете. Като видяха приближаващите се мъже вълците побързаха да се разпръснат, показвайки острите си муцуни, изцапани с кръв, и лаейки на пресекулки.
— По дяволите проклети лешояди! — изруга Бени и вдигна заплашително пушката, а конят му, изплашен от този лай, се изправи на задните си крака.
— Виж! — извика в този миг Бек, който също бе спрял своя бегач.
— Какво има?
— Един скалпиран човек!
Бени се изправи на стремената и се наведе напред. В тревата лежеше висок мъж, обут във високи кожени ботуши без кончови, облечен в светлосини дрехи и пристегнат през бедрата от полупразен патрондаш. Бе полегнал на дясната си страна обхванал с ръце лицето си, потънало в кръв. Скалпът му бе изтръгнат от ножа на някой индианец. Виждаше се заоблената повърхност на главата покрита тук-там с бучки съсирена кръв. Гледката беше ужасяваща!
— Ах, кучи синове! — промърмори Бени, потръпвайки. — Клетият човек, как са го скалпирали!
— Виждам и двама индианци, паднали един върху друг — каза Бек. — Този човек не се е оставил без бой да бъде скалпиран! Хайде Бени, да се махаме тръпки ме полазват от тази гледка!
Тъкмо щяха да пришпорят конете, когато забелязаха нещастника, жестоко подреден, да помръдва леко с ръка, после да произнася едва чуто:
— Да… пия…
II
СКАЛПИРАНИЯТ
Безкрайните прерии на американския северозапад, както и не по-малко безкрайните прерии на Патагония и Австралия предлагат неограничени ресурси на големите животновъди. Тези необятни равнини, осеяни с житни растения и със сочни треви, наречени бъфало грас, са истински рай за конете, воловете и бизоните, които се отглеждат много лесно тук, почти без разходи за своите стопани. Едрите фермери се настаняват предимно далеч от населени места, в повечето случаи на територии, които принадлежат на индианските племена и се използуват предимно за лов. Те отглеждат добитъка по подобие на своите съотечественици от Южна Америка — аржентинците. Южноамериканците поверяват конете и воловете си на гаучос — неукротимите степни коневъди. Северните американци пък имат своите каубои. И едните и другите са еднакво добри. Първите са почти диваци, надарени с буен и войнствен темперамент, винаги въоръжени и готови да отблъснат всяко нападение на патагонците и арауканците. Но и каубоите от Северна Америка не им отстъпват. И в двата случая става дума за смелчаци, чието око не мигва пред смъртта и защитават храбро поверените им животни от вълци, мечки и индианци.