Без да се бави повече, Род продължи пътя си, като стана още по-предпазлив.
Дирята от шейната се виеше по почти непроходими участъци. Само един необикновено опитен водач би могъл да мине оттук.
Род продължаваше да следи зорко околността. Той спря за миг, когато видя как стъпките на широки мечешки лапи бяха пресекли дирята на шейната.
Нямаше съмнение, че животното, събудено от зимния си сън, се беше възползвало от хубавото време, за да се поразходи вън от леговището си.
Тласкан от непонятно любопитство, но и все така предпазлив, Род проследи на петдесетина метра мечите стъпки. Te водеха към един дол, заслонен от огромен камък, изтъркулен кой знае кога от някое геологическо явление.
Тук навярно беше леговището на мечката, която се бе провряла през отвора на скалата.
За най-голямо учудване на Род скалната пукнатина излизаше отвъд скалата и водеше към дола. Долът, затворен отдясно и отляво от две стръмни стени с изострени върхове, напомняше със своя изглед, макар и по-малък, оня прочут дол, където Род и Уаби бяха прекарали някога страхотни часове — долът, който пазеше според Род тайната на златната мина.
Род извървя още стотина метра по скалния коридор и вече се готвеше да се върне, когато мечите дири се изгубиха. Вместо тях се появиха човешки стъпки.
Глава пета
ГУША ЗА ГУША С УНГА
Род беше на върха на учудването си. Трябваше му доста време, за да събере мислите си и да се опомни. Почувства, че сега повече от всеки друг път имаше нужда от цялото си хладнокръвие.
Мечите стъпки очевидно бяха имитирани от човек. По-късно щеше да си изясни странната загадка. Нима човеко-мечката не бе тъкмо похитителят на Минетаки, помъкнал я през пустинната самотност на тия места?
Род май бе стигнал до целта си.
Да се върви по такъв стръмен, скалист път не беше лесно. На всичко отгоре той трябваше да следва следите на човека-мечка, който навярно се чувстваше удобно в своето леговище и можеше да си избира най-добрите пътеки.
На едно място паднало от странична скала дърво преграждаше пътя. Човекът беше преодолял пречката, като е отмел снега от дървото, а встрани върху гладкия сняг се виждаше отпечатък от нечия ръка.
Род сякаш халюцинираше. Петте пръста личаха ясно. Дълги и тънки пръсти, а дланта на ръката — тясна. Женска ръка и без съмнение — на Минетаки.
Човекът-мечка навярно беше носил дотук девойката, а по-нататък Минетаки го беше последвала.
След дървото пак се появиха лъжливите мечи стъпки. Всъщност това бяха стъпките на девойката, оставена без обувки и с намотани върху ходилата кожи, за да не се простуди. Поради това именно следите напомняха вървежа на мечка.
Род разбра, че подир малко щеше да рискува живота си, за да спаси обичаната сестра на Уаби. В засада ли или гуша за гуша щеше да се срещне с врага си? Така или иначе схватката бе неизбежна.
Той провери пушката, извади револвера и опипа ловджийския си нож на пояса.
Вървя още километър. Счу му се смътен звук, който не можеше да се определи какъв е, но бе ясно, че не идеше отдалеч. Род спря, наостри уши и затаи дъх. Странно, тоя път не чу нищо. Може би някоя лисица или някоя птица беше съборила камъче.
Запристъпя отново, цял превърнат в зрение и слух.
След няколко минути усети слаба, подозрителна миризма.
Вятърът му помогна да определи що за миризма е това. Миризма на дим, примесена с благоухания на смола и горящ кедър. Наблизо трябваше да има огън.
Безшумен като сянка, Род заобиколи скалната грамада, която затуляше погледа му. Решението бе взето. С помощта на вятъра може би ше издебне врага си и ще го убие с един изстрел. Никакво предупреждение, никакви преговори, никаква милост.
Стъпка по стъпка, с пушка, готова за стрелба, той избра такова място зад скалата, че зрителното му поле се разшири.
На двадесетина разкрача между сгромолясаните скали, където свършваше долът, над една дървена колиба се виеха спирали дим.
Родрик пропълзя като вълк и се скри зад малък храст с треперещ пръст върху спусъка на пушката. Ако разбойникът беше там, щеше да го чака толкова, колкото време беше необходимо.
Никой не се показваше. Дочу се само слаб стон, идещ навярно откъм отворената врата на колибата.
Тоя стон отекна направо в душата му. Повече не можеше да чака. Спусна се отчаяно към колибата.
Минетаки се бе сгушила на земята в колибата. Разкошната й черна коса покриваше раменете и коленете й. Беше смъртно бледа. Взря се смаяна в младия човек, появил се пред нея.
Беше сама. Или поне така изглеждаше. Род коленичи до милата сестра на Уаби. За миг сякаш бе забравил всяка предпазливост.