Ужасеният вик на Минетаки го накара да се обърне кьм вратата на колибата.
Страшният, най-страшният човек стоеше на входа, готов да връхлети вътре. В ръката си стискаше нож.
В подобни случаи се действа автоматично. Животът, висящ на косъм, не чака намесата на мисълта, а сам намира спасението.
И Род нито мислеше, нито разсъждаваше. Без да знае защо, мигновено се хвърли по очи на земята. Това го спаси.
С гьрлест вик индианецът връхлетя и замахна с ножа. Но срещна празно пространство и в слепия си скок се препъна и падна до младия човек.
След суровия опит в Уайлд Род беше станал гъвкав като дива котка и имаше железни мускули. Без да става, той се обърна към Унга и вдигна своя нож над него.
Но и разбойникът не беше по-малко пъргав. Успя да отклони удара към земята. Следващата секунда сграбчи със свободната си ръка врата на Род. Двамата останаха тъй една минута в жестока прегръдка.
С ръката, която държеше ножа, Родрик стискаше и ръката на индианеца, който го бе уловил по същия начин. Никой от тях не отпускаше ръката на другия, за да удари, боейки се да не даде смъртоносно предимство на противника си.
Само това можа да помисли в краткия миг на спрялата схватка напрегнатият Род. Знаеше, че Унга беше по-силен. При най-малкото отпускане острието на врага би се забило в гърдите му.
Поизвърнал глава към револвера си, който не можеше да стигне, той видя, че Минетаки вече се е изправила. Чак сега забеляза, че ръцете й са вързани отзад на гърба.
Съвсем измъчена, тя не изпускаше от погледа си и съобразяваше как с вързаните си ръце да помогне на своя приятел.
Хвърли се със свити нозе срещу изпънатата ръка на Унга, като напрегна цялата си тежест:
— Бързо, Род! Удряй! Удряй!
С върховен напън и ръмжене индианецът вече освобождаваше рамото и ръката си, здраво вклещени допреди миг. Още по-бърз, Род заби ножа до дръжката в гърдите на врага.
С тъп шум острието разкъса плътта, индианецът се отпусна, но и той бе успял да рани Род в слабините.
Младият мъж не сдържа вика си, предизвикан и от болката, и от тържеството. Сетне с голямо усилие се изправи, извади ножа от гърдите на победения, освободи вързаните ръце на Минетаки и се строполи на земята.
Сърцето блъскаше в гърдите му. Виеше му се свят, но усещаше две нежни ръце да го милват и един познат глас, идещ сякаш от много далече, го викаше по име.
Изгуби съзнание.
Когато дойде на себе си, отново усети нежните ръце на лицето си и видя нейните очи и снега пред колибата, заблестял на слънцето.
— Род! — прошепна Минетаки.
В гласа й трептеше грижа и радост.
Родрик повдигна ръка към сведеното лице. Въздъхна:
— Щастлив съм, че ви виждам, Минетаки… Девойката му донесе чаша студена вода.
— Не трябва да се движите — каза. — Раната ви не е опасна, аз я превързах някак, но не мърдайте много, иначе отново ще закърви.
— Нека ви кажа обаче — настоя Род — колко бях наскърбен да си тръгна от Уабинош Хаус, без да съм се сбогувал с вас… Сетне и мъката ми, когато узнах за отвличането ви… Сега ви намерих… Всичко останало е без значение…
— Ш-ш-шът!
Минетаки сложи пръст върху устните на Род.
— Аз не съм по-малко любопитна как вие сте попаднали тук, за да ме освободите. Но не ви питам… поне засега. Не се изморявайте да говорите, моля ви!
Родрик забеляза, че като го гледаше, Минетаки отклоняваше погледа си с известно смущение. Той видя на земята край тях нещо, което бе покрито с кожа.
Ръката на Минетаки потрепна в неговата:
— Унга е, самият Унга, и то мъртъв!
Глава шеста
РОД ПРЕД СМЪРТНА ОПАСНОСТ
Макар че беше ранен и останал без сили, Род подскочи. Страшният главатар, старият враг на Уабинош Хаус бе мъртъв. И го бе убил не друг, а Родрик Дрю.
Въпреки болката и треската младият човек се усмихваше със заслужена гордост.
— Колко съм радостен, Минетаки…
Преди да бе довършил фразата си, двама души безшумно се вмъкнаха в колибата. Бяха Уаби и Мукоки. След като не бяха дочакали Род, сами тръгнали да го потърсят.
Вълнението при тая среща бе толкова силно, че Род припадна и отново изгуби съзнание.
След половин час се свести. Струваше му се, че безкрайно много време бе минало от страшната драма, в която беше действащо лице.
Докато Минетаки милваше главата на Род като майка, която приспива детето си, Мукоки се бе свил в краката му като рис и сякаш искаше да го съживи с огнените си очи.
В погледа на стария ловец имаше някакъв странен блясък. Род го бе виждал неведнъж, когато индианецът проявяваше неспокойство да не би някакво нещастие да сполети ония, които му бяха мили. Родрик отдавна бе разбрал, че между отколешния дивак и него съществуваше връзка, по-здрава и по-дълбока от обикновената дружба.