— Няма страшно. На, нищо не мърда вече…
Уаби не бе довършил думите си, когато един грамаден леден блок се срути с гръм под тях и те се преметнаха в тъмната езерна вода.
Род зърни за миг ужасеното лице на приятеля си, той също потъваше като него. Чу острия вик на Мукоки. После нито видя, нито чу нещо и разбра, че студената вода го е погълнала.
С отчаяно усилие размаха ръце и крака, за да се издигне над водата и за миг си представи ледената покривка отгоре. Накъде да плува, ще се намери ли някакъв изход? Отвори очи. Наоколо беше плътен мрак. Пое въздух през устата, но веднага я затвори, пълнеше се с вода.
Секундите му се сториха като векове. След няколко опита все пак се издигна донякъде. Главата му се удари в нещо твърдо. Лед. Значи, беше захлупен в тъмното и май нямаше никакъв изход.
Спусна се надолу, плувайки сляпо, напосоки. Почна да се задушава. Пак отвори уста…
Последното му усещане бе, че се опитва да извика за помощ и че водата пълни с клокочене гърлото му.
Не бе видял ръката, която се протягаше под водата да го хване. Не разбра и как бе извлечен на повърхността. Няколко минути по-късно усети да го разтриват силно, да го удрят с юмруци и да го търкалят, сякаш беше играчка в краката на мечка.
Когато най-после отвори очи, видя над себе си Уаби и Мукоки.
— Лесно отървали — каза Мукоки. — Сега по-скоро стигнем бряг.
За щастие ледът отвъд мястото на злополуката беше твърд. Изтеглиха лодката и Уаби извади от нея вързоп с одеяла. Мукоки помогна на Род да стане и тримата се упътиха към брега.
— Кой ни измъкна от водата? — попита Род.
— Кой друг, ако не Мукоки! — отвърна Уаби. — Но за разлика от тебе, аз не заслужавах да рискува за мен… Че той самият насмалко да иде на дъното.
— Храбрият Мукоки!
Мукоки взе да ръмжи и да кудкудяка толкова смешно, че двамата измръзнали удавници не можеха да не се засмеят. Уаби изтича напред да накладе огън.
Глава осма
ВЕЛИКИЯТ ДУХ И СЕДЕМТЕ ХУБАВИЦИ
Когато Род и Мукоки се дотътриха на брега, там вече пламтеше буен огън.
Старият индианец пъргаво струпа подслон от балсамови клони. Род и Уаби побързаха да съблекат мокрите си дрехи и се навряха под одеялата, а Мукоки остана да суши каквото имаше за сушене.
След два часа двамата злополучни мъже пак се облякоха и предишната им бодрост се възвърна.
Уаби се отдалечи за малко и се върна с един дебел и жилав брезов прът:
— С тая суровица заслужавам да ме накажеш заради моето неблагоразумие.
— Наистина заслужаваш — засмя се Родрик.
— Виж оня дънер там близо до огьня! Ще идеш да легнеш върху него по очи.
— Кой? Аз ли? — попита Род.
— Именно ти! Ще ти покажа, та да знаеш как после и мене да ме нашибат.
— Прието!
Родрик полегна върху дънера и Уаби вдигна пръта.
— По-полека! — шеговито помоли Род.
— Готов ли си?
Уаби замахна силно. Родрик пропищя:
— Ама ти наистина ме налагаш! Спри, за бога!
— Нищо ти няма. Ще се затоплиш и кръвообращението ти ще се оправи. Всеки мъж трябва да умее да понася болки. Уаби замахна още няколко пъти и остави пръта:
— Сега да си сменим местата! И на свой ред ще те помоля да запазиш мярката.
Легна върху дънера.
— Добре, добре! — запретна ръкави Род. — Точно ще следвам твоя пример.
Жилавият прът заигра по гърба на Уаби.
Родрик нанасяше ударите както се следва, а Уаби, колкото и да бе издръжлив, премаляваше от болките, но, слава богу, приятелят му се поумори, захвърли пръта и му протегна ръка.
— Сега сме квит. Ако тялото те боли, както ме боли и мен, трябва да смятаме, че лекарството е сполучливо и няма да ни хване хрема.
Двамата се прегърнаха.
— Знаеш ли — рече Уаби, — твоето положение никак не беше безопасно. След като Муки ме измъкна, не можехме да разберем къде да те търсим из водата. Но по едно време забелязахме известно раздвижване на водната повърхност точно там, където потъна. Мукоки за малко не преобърна лодката, като протегна ръка и те сграбчи за косата. Останалото дойде после.
— Б-р-р… — потрепера Род. — Ти ме смразяваш. Има да сънувам тая картина нощес. Хайде да говорим за нещо по-весело!
Мукоки донесе от лодката готварските принадлежности и убитите от Род и Уаби патици.
Огънят бе подсилен с тополови клони.
— Хубав пламъци! Така добре, много добре! — заключи Мукоки.
Насядаха около жаравата в очакване на вечерята.
— Някога, то било много, много отдавна, живял на земята главатар, който имал седем дъщери — подхвана Уаби. — Дъщерите били толкова хубави, че Великият дух пожелал да му ги дадат. За пръв път, откакто луната греела, Духът слязъл на земята и тръгнал да намери главатаря. Казал му: