— Ако се съгласиш да ми дадеш седемте си дъщери, аз ще изпълня седем твои желания!
Главатарят приел предложението на Великия дух. Първо поискал да настъпи нощ без тъмнина, после — ден без светлина. Желанието му било изпълнено.
Главатарят пожелал още на земята да има в изобилие дивеч и риба; да има вечно зелени гори (затова кедрите, боровете и балсамовите дървета са зелени и зиме); да се даде огън и нему, и на народа му. Шестото желание на главатаря било да поникне такова дърво, чиито клони да горят и мокри. Великият дух създал брезата. Седмото желание — пак нещо за огрев, но да гори без дим и пламъкът му да може да развесели и най-тъжното сърце. И начаса от земята поникнала тополата. Значи, на главатаря и на седемте му дъщери днес ние дължим тия седем незаменими блага. Нали така, Муки?
Старият ловец кимна утвърдително с глава.
— Но какво е станало сетне с Великия дух и седемте дъщери на главатаря? — попита с известно лукавство Род.
Муки стана и се отдалечи от огъня.
— Той вярва — рече тихо Уаби — на всички стари легенди, както вярва в слънцето и в луната. Но той знае, че всички бели не зачитат тия вярвания и се подиграват с тях. Ако рече, би разказал много интересни предания за сътворението на горите, на планините и на всички живи същества в тях. Но твоето безверие го възпира, бои се да не му се подиграваш.
— Ще видим! — стана Род и се провикна: — Мукоки! Мукоки! Индианецът се обърна и бавно тръгна към засмения насреща му Род.
— Мукоки, чуй какво ще ти кажа! И аз уважавам Великия дух. И аз се прекланям пред Него — създателя на гори, планини, езера, реки и рекички, и особено — на великолепната луна, дето грее над нас. Бих желал да науча повече неща за Великия дух, за да мога да го разпознавам сред ветровете, сред звездите, сред горите. Мукоки, бъди добър, разкажи!
Индианецът изгледа внимателно Род, сякаш искаше да се увери в искреността на думите му. Родрик продължи:
— После пък аз ще ти разкажа за Великия дух на белите хора. Защото и ние си имаме Творец, създал света на белите, както Великият дух е създал вашия свят. Нашият Велик дух е създал за шест дни небето, земята и морето, а на седмия си е почивал. Седмия ден ние наричаме неделя. Нашият дух е сътворил за нас и горите ни. Само че не от любов към седем хубави момичета, а от доброта към всички хора. Аз ще разкажа хиляди чудни неща за Него, ако и ти разкажеш за вашия Велик дух. Съгласен ли си? Мукоки кимна:
— Да… Може би…
— Да започнем ли?
— Не, друг път…
Род разбра, че бе засегнал тънката струна на червенокожия си другар и спасител.
Патиците бяха оскубани, очистени и опечени. Мукоки избра най-тлъстата от „сините човки“ и я предложи на Род. Друга подаде на Уаби, а третата остави за себе си.
— Това е царска гощавка! — каза Род.
Нощта мина спокойно. Сутринта Род и Уаби видяха пред колибата лодката, с която бяха прекосили Нипигонското езеро.
— Я гледай, как е дошла тук? — зарадва се Род.
— Аз работя, кога вие спи… — обясни приближилият се Мукоки.
И изкудкудяка в добавка:
— Аз изтеглил на брега лодка и останало въже.
— Браво на Мукоки — похвали го Уаби. — Той е свършил половината от работата. Сега тримата ще пренесем лодката и багажа до устието на река Омбакина на около час разстояние от тук в северна посока. Чувате ли как бучи реката?
— Наистина… Трябва да е придошла.
— Да, да! — потвърди и Мукоки. — Вода много бързо. Река тече и изпревари карибу!
— А ще трябва да вървим срещу течението й с нашата лодка!
— Разбира се! — усмихна се Уаби. — И няма начин да не стигнем там, закъдето сме се запътили.
Тримата си разделиха багажа. Сетне Уаби и Мукоки се върнаха за лодката и я пренесоха на рамената си.
Род се смая при вида на Омбакина, блеснала под утринната светлина.
По време на последния си зимен поход те бяха намерили реката замръзнала, не по-широка от двадесетина метра. Сега Омбакина бе заприличала на Амазонка, чиито тъмни и кални води се носят буйно, сякаш възврели на огън. Разлелите се нашироко води с глух и дълбок тътнеж не бяха нито буйни, нито бесни. Te бяха само величествени и могъщи.
Но привидната им ленивост и приглушеност не вдъхваха доверие. Монотонното бълбукане се съпровождаше и от внезапни дълбочинни изблици, криещи предателски опасности. Тук-там се завихряха водовъртежи със същински вулканични кратери. Над течението се издуваха и пукаха мехурчета със съмнителен произход, сякаш огромни ръце се размахваха над вълните, дебнещи да завлекат на дъното всичко и всекиго.
Род почувства инстинктивно, че голямата река с коварното си течение е по-страшна от двадесет буйни потока.