— О, аз нищо лошо не мисля! — засмя се Уаби на неговата увереност. — Казвам само, че имаш буйно въображение. Най-сетне и нищо да не намерим, фантастичната история ще си остане главният подбудител да предприемем тази чудесна пролетна разходка из неописуемо живописните места.
И той си засвирука безгрижно.
Род бе леко раздразнен, но Мукоки дойде навреме да го успокои:
— Първо идеш дол. После видим.
Род грабна пушката си и се запиля нанякъде, оставяйки Уаби и Мукоки да приготвят вечерята. Преди да тръгне, все пак обясни:
— Ще отскоча на лов, дано убия нещо, та да имаме по-хубаво ядене.
— На добър ти път! — сподири го гласът на Уаби. — Пък ако видиш из пътя златни късчета, не пропускай да ги събереш…
Род се изгуби из планинските гънки.
Вървя цял километър, без да зърне никакъв дивеч. Като излизаше от една борова горичка, едвам му остана време да гръмне срещу грамадна мечка, появила се внезапно насреща му.
— Не улучих! — прошепна разочаровано, като видя как звярът изчезна зад канарите.
А мечката наистина бе от най-грамадните, които беше срещал някога.
Без да се двоуми, Род се спусна да я проследи.
По дирите през откритата местност не бе трудно да съзре чудовището на около четиристотин метра пред себе си: бягаше бързо по склона на баира.
Въпреки голямото разстояние той се прицели и даде два поредни изстрела.
Мечката сигурно беше улучена, защото падна. Но почти веднага стана и още по-бързо продължи нагоре. Скоро изчезна отвъд билото.
Род нито за миг не помисли да се откаже от преследването. Ускори крачките си. От билото с неудоволствие видя, че мечката беше се отдалечила вече на седем-осемстотин метра пред него.
Забеляза обаче, че звярът отслабваше поради загубата на кръв.
Род се затича с пълна сила. Мечката поспираше, сякаш да си поеме дъх. Разстоянието се скъсяваше. Ако се отскубнеше, звярът щеше да се завре в някой гъсталак, където и господ-бог не би го открил.
Проехтя още един изстрел.
Тоя път попадението бе точно в главата, мечката се завъртя и се строполи на земята.
След като се увери във великолепната си победа, младият ловец побърза да се върне да обади на другарите си, защото бе невъзможно сам да пренесе страхотния дивеч до стана.
— Голяма мечка! — възкликна Мукоки пред плосконогото животно.
Възхищението на индианеца накара Род да се изчерви.
— Поздравления и от мен! — протегна ръка Уаби. — Трябва да тежи най-малко двеста и петдесет килограма. Виж, има четири стъпки между рамената. Страхотно мечище.
— Чуден постеля! — поглади рунтавата кожа Мукоки.
— Постеля осем на шест метра — определи на око размерите й Уаби. — Ако не намерим златната мина, поне…
Мукоки заразглежда по-внимателно мечката:
— Куршумът! Ударил под десно ухо. Това добре, много добре.
Той откри в гъсто го руно още две рани от първите изстрели на Род. После изведнъж се учуди:
— Има и стара рана. Мечка стреляна отдавна. Куршум по кожа…
Заопипва отново с пръсти отпуснатата кожа на една от задните лапи. Ясно личеше заздравял белег. Ръцете на Род и Уаби, насочвани от Мукоки, опипаха куршума между плътта и кожата.
За един ловец из нортландските необятни пустини е винаги голямо вълнение да намери върху убито от него животно стара рана, причинена от друг човек. Ще не ще, ловецът не може да не си помисли: „Кой ли ще е бил тоя човек? Откъде е идвал и накъде е отивал? Как ли е изглеждал непознатият брат?“
Мукоки изчовърка с ножа си куршума от старата рана и издаде ръмжене, означаващо крайна изненада.
Куршумът беше мек на пипане и сплескан по особен начин.
— Чудноват куршум — измърмори Мукоки. — Никога не виждал такъв. Не оловно.
Леко одраска с върха на ножа си метала: от него се отдели частица. Постави отрязъчето на дланта си и протегна ръка на слънцето.
Куршуменото късче блесна с топла жълта светлинка.
— Златен куршум! Олово не жълто така. От злато куршум. От чисто злато!
Глава десета
ЗАЩО ВСИЧКИ ИНДИАНЦИ СА ЧЕСТНИ
Тримата мъже замлъкнаха. Уаби надали щеше да си позволи вече да дразни Род. Той стъписано примигваше. Род изпитваше почти същото вълнение, което го бе обзело в старата колиба със скелетите и златните късчета в торбичката от еленова кожа.
Лицето на Мукоки беше неузнаваемо. Очевидно не разбираше какво ги е развълнувало толкова много. Сухите му пръсти, стиснали куршума, потрепваха.
Пръв индианецът наруши мълчанието. И пак пръв зададе въпроса, който занимаваше съзнанието на тримата:
— Кой стрелял на мечка със златно куршум? Въпросът му засега оставаше без отговор.