— Второ: защо използвал точно златно куршум? И този въпрос увисваше без отговор.
Уаби взе куршума:
— Тежи не по-малко от тридесет и пет грама…
— Това прави двадесет долара — пресметна Род. — Но кой дявол е гонил мечки със златни куршуми? Удивително!
Възторгът премина в смайване. Възгрубото лице на стария индианец възвърна присъщата си маска на равнодушие, характерна за неговото племе.
Под привидното му безразличие обаче не преставаше да работи трескаво един ум, навикнал да прониква дори в най-загадъчните тайни на Нортланд. Род и Уаби го наблюдаваха внимателно. Не бе трудно да се досетят, че си блъска мозъка да открие връзката между дирята на мечката и пушката, която бе причинила първата й рана.
— Е, добре, как си обясняваш всичко това? — интересуваше се Уаби.
— Някой стрелял със стара, много стара пушка — отсъди опитният ловец. Куршум и барут, без гилза. Чудно. Съвсем чудно.
— Искаш да кажеш: пушка, която се пълни през цевта? Индианецът кимна.
— Човек имал барут, нямал олово. Гладувал. Тогава взел злато.
Тайната като че ли се поразбули благодарение на досетливостта на стария ловец. Но двата въпроса си оставаха неизяснени: кой беше изстрелял куршума и откъде беше това злато?
— Човекът трябва да е имал някоя богата златна жила. Иначе не би хабил тъй скъпоценния метал. Още повече, че куршумът никак не е малък.
— Тук не злато — каза Мукоки. — Той дошъл отдалеч, много далеч.
— Да не би… — опасяваше се Род, — да не би да е намерил преди нас нашето злато?
И Уаби бе притеснен, а Мукоки мълчеше. Род извади от вътрешния си джоб нещо грижливо увито в парче плат.
— От моя дял от торбичката съм си запазил това късче злато, смятах да си направя в карфица за вратовръзка, когато се прибера у дома. Винаги го нося със себе си. Аз имам някои познания по геология и минералогия още от ученическите години. Зная, че ако сравниш десетина образци от злато, все ще откриеш някаква разлика, колкото и малка да е. Цветният им нюанс не е еднакъв. Нюанс, но за опитното око това е достатъчно.
Одраска с ножа си късчето злато, както Мукоки бе сторил с куршума, и сравни двете повърхности.
Парчетата бяха с еднакъв произход.
Уаби отстъпи назад и с мрачен поглед измърмори нещо неразбрано. Род беше побледнял. Мукоки остана спокоен пред откритите от минералогията тайни.
— Нима някой е попаднал на нашето злато? — продума Уаби с попресипнал вече глас.
— Възможно е — възстанови самообладанието си Род. — Не е сигурно обаче. Скалното образувание на цялата област е геологически същото и несъмнено се простира далеч на север. Поради това не би било чудно, ако намерено по тия места късче злато е от същия вид, какъвто има и на двеста километра от тук. Всичко зависи от особеността на находището. Все пак мисля, че случаят не е за подценяване.
— Човек стрелял със златен куршум, после умряло — утеши Мукоки другарите си. — Няма друг куршум да бие дивеч и умряло от глад.
По челото на Уаби мина сянка.
— Може би наистина клетият човек е бил дотолкова изгладнял, че се е принудил да използва златния си куршум. И не е убил мечката. Бога ми, по-скоро бих оплакал този човек, отколкото да го подозирам.
Род просто каза:
— Пък аз бих пожелал да беше убил мечката…
И пред погледа на двамата се мярна вероятната уайлдска трагедия. Прегладнял до сетен предел човек, който прави отчаяни усилия да спаси живота си и лее куршуми от злато, появява се чудовищната мечка, несполучлив изстрел и — агонията…
— Колко по-добре щеше да бъде, ако е убил мечката — повтори Род. — Ние, слава богу, не сме привършили храната си.
Мукоки бе започнал да дере мечката. Род и Уаби извадиха ножове да му помагат.
— Рана стара шест месеца — преценяваше Мукоки, без да прекъсва работата си. — Начало зимата рана… После лошо време настанал.
— Злочестият! — пожали го Род. — Някой ден ще узнаем цялата истина.
След час се дотътриха до своя нощен бивак, помъкнали най-добрите късове мечешко месо и кожата, която веднага щяха да изпънат високо между две дървета край колибата.
— Нима ще оставим тук кожата? — разглеждаше я с гордост Род. — Каква е гаранцията, че ще я намерим после?
— Не се съмнявай! — успокои го Уаби.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Тук кожата все едно е в магазините на фирмата.
— Но ако някой я задигне?
Уаби, улисан да приготвя вечерята, се учуди:
— Да не искаш да кажеш, че може да бъде открадната?
И Мукоки недоумяваше от предположението на младия бял човек.
— Да знаеш, Родрик — продължи Уаби, — в нашия необятен и чуден Север кражбата е непознато нещо. Разбира се, не говоря за унгасите и професионалните разбойници. Освен тях Уайлд не познава крадци. Ако някой бял ловец мине оттук и прецени, че кожата е изпъната много ниско, сам ще я окачи по-високо. Ако някой индианец си накладе огън наблизо, ще гледа пламъкът и искрите да не я достигнат. Цивилизацията не е развалила тукашните хора. За тях честността е нещо естествено, както дишането.