Разговорът отново се върна към загадъчния златен куршум. След току-що разказаната легенда можеше ли да се допусне, че мечтаното съкровище е било открито и присвоено от някой крадец?
— Малко вероятно! — рече Уаби. — Мястото на залежа е почти непристъпно. Впрочем, ако богатството е намерено, непременно щеше да се разбере в Уабинош Хаус. Първо там щяха да пристигнат щастливите откриватели на мината, за да се снабдят с храна.
— Освен ако откривателят е един и е умрял след откритието си.
— И аз съм май на същото мнение.
Двамата приятели стигнаха до едно и също заключение.
Вечерта Род легна извън колибата и не можа да заспи до късно. Голямата пролетна луна се носеше между звездите и го държеше буден със светлината си.
Родрик Дрю си мислеше колко прекрасна е земята и колко малко я познаваха цивилизованите хора, натъпкани из градовете. И като съзерцаваше огромната луна и северните съзвездия в противоположния край на небето, той не можеше да не допусне, че тук Бог беше по-близо до земята, отколкото където и да било другаде.
В душата му се зараждаше преклонение пред Великия дух на червенокожите. Той ставаше и негов бог. И Род никак не се учудваше, че околният безмълвен и самотен свят — и тъжен, и прекрасен — беше в цялото си протежение чак до Хъдзъновия залив нещо като Библия за индианеца — в нея можеше да се прочете законът на природата и да се чуе как оттам говори гласът на Твореца.
Повя тих ветрец, понесъл по равнини и планини шепота на боровете и балсамовите дървета, шумоленето на тополовите листа. От време на време се обаждаше бухал.
Седнал на един голям камък, Род усещаше как в нощната прохлада очите му се затваряха от само себе си. Продължителен вик раздра въздуха и го накара да подскочи.
Спомни си за опитомения вълк. Бяха го повели със себе си през миналата зима, за да примамват с неговия „зов“ дивите му събратя. После Уаби го пусна на свобода, точно когато унгасите нападнаха колибата. И вълкът се заскита из горите.
Дали това не беше същият вълк, който търсеше предишните си приятели — хората?
Глава единадесета
ВИК В НОЩТА
На другия ден тримата тръшаха още преди разсъмване. Бяха решили на всяка цена да стигнат до тайнствения дол и реката, която според картата на брезовата кора щеше да ги отведе от водопад на водопад до златната мина.
Понеже пътят дотук беше равен и не особено труден, решиха по-голямата част от багажа да поставят в лодката и тя заедно с товара да бъде носена от Мукоки и Уаби, като Род щеше да сменя Уаби, връчвайки му своя вързоп. Така щяха да спечелят време.
Наоколо цареше чудна пролет и нейната хубост ободряваше носачите и сякаш правеше товара им по-лек.
По пладне спряха за обяд. Род сложи ръката си на рамото на Уаби и му посочи в далечината две движещи се точки, раздалечени на около километър една от друга и идещи насам през откритата местност.
Бяха като две кучета.
— Вълци! — рече Род. След малко се поправи:
— Не… Лосове.
— Женски лосове и едно малко лосче — поясни Уаби.
— Как ги позна от такова разстояние?
— Нищо по-просто от това… Гледай в моята посока. Майката върви първа, стъпка по стъпка. Ако не е принуден, лосът никога не върви в тръс, нито тича като елена и сърната. Върви бавно, раван, и едновременно движи нозете си от едната страна. Малкото пък подскача около майка си. Това показва възрастта му. Старият лос не скача така.
Род като че ли се съмняваше в обясненията на приятеля си:
— Май са еднакви на ръст.
— Младият лос е на не повече от две години. И наистина е едър колкото майка си. Понеже и на такава възраст малките лосове продължават да следват майка си, тук обикновено ги наричат телета. Виждал съм лосове, които чак на три години напускат майките си.
— Te идват към нас — каза тихо Род.
— Трябва да се скрием.
Тримата се потулиха зад едни гъсти храсти.
— Тръгнали са да търсят тополови пъпки. Дано не ни издаде вятърът.
Уаби наслюнчи показалеца си и го вдигна над главата си. Това беше безпогрешцият метод на ловците да определят накъде духа вятърът. Колкото и да е слаб той, едната страна на пръста изсъхва веднага, а другата си остава влажна.
— Вятърът е насрещен — определи Уаби. — По отношение на тях, разбира се. Скоро ще ни подушат и ще се спрат.
Род вдигна пушката си:
— В такъв случай да си опитаме късмета? Малко са ни далечко, но са в обсега на куршума.
Уаби възпря Родрик:
— Не е трудно да ги улучим, но не е необходимо да ги убиваме, няма какво да правим с месото им.