Той още не беше довършил думите си, когато майката-лос се спря.
— Това се предвиждаше — констатира Уаби. — Лосът ни усети от четвърт километър. Гледай, Род, как наостри уши и как вири муцуна да души въздуха. Предусеща опасността.
Майката се обърна назад и като застана между опасността и малкото, затича обратно. Така то се оказа отпред, а майката — подире му.
— Аз обичам лосовете — каза Уаби. — Забелязал ли си, Родрик, че никога не съм стрелял по лос?
— Не съм забелязал. Но май, че е тъй. Защо?
— Защо ли? Ще ти кажа… Вие, цивилизованите, наричате лъва цар на животните, а за нас истинският цар е лосът. Ти сам видя как постъпи майката. Преди малко тя вървеше отпред, готова да посрещне опасността, а щом обстоятелствата се промениха, остана подир малкото и пак единствено заради неговата безопасност предпочете сама да се изложи на изстрела. Тая чудна майчина любов! Не е ли сродна с майчината любов при хората? А мъжкият лос! Той би излязъл срещу дванадесетина ловци, за да защити женската. Ако тя падне първа, той ще пази тялото й, ще тропа с предните си копита на едно място, ще се взира с пламнали предизвикателни очи, докато сам не бъде пронизан от куршума. Видях веднъж смъртно ранен женски лос да бяга, като куцаше и залиташе. Мъжкият не я изостави. Не я изостави и когато го раниха. Трябваше да бъде надупчен като решето, за да падне най-сетне до нея. В това самопожертвувание има нещо възвишено. Оттогава аз се заклех да не стрелям по лос, бил той мъжки или женски. И ще удържа на клетвата си, освен ако поради извънредни обстоятелства не бъда принуден да я наруша.
— Имаш пълно право — съгласи се Род. — Аз като новак все още зная твърде малко неща за живота в Уайлд. Но занапред и аз няма да посегна на лос, давам ти честна дума.
Обядваха с вкусно мечо месо, кафе и бисквити, препечени на горещ камък.
Уаби насочи разговора към нравите на уайлдските жители. Родрик каза, че предната вечер бил чул продължително жално виене и си помислил за някогашния техен вълк, който навярно ги е подушил и някой ден ще се появи.
— Чувал съм — продължи Род, — че понякога опитомени и пуснати на свобода вълци се връщали при старите си господари.
Уаби го изслуша снизходително:
— За дивите животни се разпространяват какви ли не басни, една от друга по-лъжливи. И аз съм чел в детройтската гимназия томове с подобни басни. Едва ли поне един на сто от техните автори е стъпвал тук. Много погрешни възгледи са били изказани и напечатани за характера и поведението на дивите животни.
— Искаш да кажеш, че вълкът…
— Ние уловихме вълка още съвсем малък и той остана при нас, защото не знаеше, че за вълците има и друг живот. Но ние с Мукоки често сме наблюдавали как наследственият нагон го караше да си показва зъбите. Пълната признателност е характерна само за хората, а животните, колкото и да ги опитомяваш, пак си остават животни.
— Според тебе…
— Да, вълкът е отишъл при някоя глутница и никога вече няма да го видим сред нас. Нали, Мукоки?
— Вълк опитомен… Вълк укротил се… Сега пак станало див. Великият дух желаел това и така добре, много добре.
Хубаво отпочинали, тримата другари тръгнаха отново и скоро съзряха сред тревата поточето, по което щяха да се насочат.
По-нататък потокът ставаше все по-голям, защото в него се вливаха нови и нови вадички разтопен сняг. Скоро заприлича на река. А като започна да се наклонява теренът, той се превърна в буен порой, устремен към заветния дол.
Откъм фантастичния скалист дол, който трябваше да отведе тримата романтици при златото, долиташе оглушителен гръм, сякаш отекваха топовни салюти, а ехото на пещерите уголемяваше дивия шум.
Като повлече Род подире си, Уаби накара и него да се надвесят над пропастта. Гледката внушаваше повече очарование, отколкото страх.
Кипящите води, които се спускаха между двете отвесни стени на долината, се сливаха с ярост и разпръскваха вълна от пяна. Настръхналите скални грамади напомняха глави на водни чудовища.
Тримата тръгнаха с товара си покрай пропастта. Te забелязаха със задоволство, че реката между стръмните скали малко по малко се укротяваше и ставаше като че ли плавателна въпреки буйността си.
Тая вечер стигнаха до мястото, което познаваха и което им бе дало възможност да проникнат до вътрешността на дола. Тук отново отседнаха на бивак.
Както и предишните нощи, тази също беше приятна и ясна. Род и сега остана най-дълго време буден. Луната изгря късно и освети върховете, оставяйки в сянка тъмните дълбочини на бездните.
Род седеше край гаснещата жарава с пушката си, когато зад близката скала се разнесе ужасен вик. Младият човек потрепера.