Изправи се, опита се на свой ред да извика, но не успя.
След миг той видя пред себе си дълга и гъвкава фигура, сиво-сребриста на лунната светлина.
Беше рис. Род се прицели, но преди да натисне спусъка, чу още по-страшен вик, нещо като предсмъртно изхъркване, което смрази кръвта му.
Гръмна и притича по скалата. Нямаше никакъв рис. Помисли, че животното е избягало. Всъщност, животно ли бе това?
Изстрелът събуди Уаби и Мукоки.
— Какво има? — недоумяваше Уаби.
— Има нещо… Трябва да съм сънувал буден. Чух два страшни вика и ми се стори, че видях рис… Гръмнах, но не улучих.
Мукоки заклати глава. Уаби се изсмя:
— Пак история с рис! Миналата зима ти взе една уайлдска котка за унгас. Отново ли имаш привидения? Изглежда уайлдските нощи не ти понасят. Да беше си легнал заедно с нас.
— Не, не беше привидение! — прекъсна го Родрик.
— Отначало помислих, че сънувам. Но сега съм уверен — чух да се вика. Рис ли беше? Човек ли?
При такава убеденост на приятеля им Уаби и Мукоки не знаеха какво да си помислят. Решиха да дежурят на смени до сутринта.
Не се случи нищо особено.
Но нито зората, нито дневната светлина можеха да успокоят напълно Родрик. В ушите му още кънтяха страшните викове. Не, не беше сънувал. Да не би Духът на дола да е искал да попречи на достъпа им до съкровището? Не им ли казваха виковете:
— Не ходете по-нататък!
Род не издаде мрачните си мисли. Лодката бе свалена на самото дъно на дола и те се настаниха в нея. Уаби, както винаги отпред, Мукоки — на кормилото, Родрик — между тях. Течението пое лодката и спускането към златото започна.
През деня не стана нищо необикновено. Лодката се носеше бързо, тласкана ту по-слабо, ту по-силно от веслата. Коритото на реката бе тясно. Над повърхността на водата не се подаваха никакви подводни скали.
Te изминаваха километър след километър между стръмните каменни брегове и Род скоро позна мястото, където беше убил сребърната лисица.
На свечеряване спряха в малък залив, откъдето лесно измъкнаха лодката си на сушата.
На това място долината се разширяваше и една от стените й отрязваше от небето дълбока дъгообразна част.
Трошливата скала се беше напукала през вековете и в грапавините й се бяха вкопчили храсталаци, треви и хилави дървета.
Щом излязоха на сушата, за да си стоплят краката, Род и Уаби тръгнаха по стръмнината и бързо се намериха най-отгоре. Олекна им, като се видяха освободени за няколко минути от капана на дола. Височината ги развесели и те радостно подвикнаха на Мукоки.
Старият индианец приготвяше вечерята и им отвърна с размахване на ръце.
Двамата побързаха да се върнат. На върха продължаваше денят, а при залива вече тъмнееше. Мукоки изглеждаше угрижен. Бронзовото му лице издаваше вълнение. Смрачаването го караше да се тревожи от виковете, които Род беше чул предишната нощ. Мислеше и за вълка, техния стар и верен другар, чиито братя бяха разкъсали жена му и детето му и които той ненавиждаше до смърт.
Вълкът-помощник не беше тук, за да подмами жертвите на Мукоки. Не беше тук. Но знае ли човек? Може би Род, противно на Уаби, имаше право да твърди, че вълкът не беше ги забравил. Ако е тъй, сега той сигурно се луташе наоколо.
Глава дванадесета
КОЙ Е СТРЕЛЯЛ?
Род и Уаби заспаха под кожените завивки върху леглото от дребен пясък в удобната издатина под скалата. Мукоки стана безшумно и пое по стръмнината.
Изкачването в тъмнината беше повече от опасно и старият индианец на няколко пъти за малко едва не си строши главата. Хващаше се за храсти и дървета и упорито се катереше, обладан от някакво предчувствие и подчинявайки се на непреодолима вътрешна сила.
Стигна върха на стръмнината и предпазливо се огледа наоколо.
Къде ли беше сега вълкът? Навярно някъде из тия обширни пущинаци, които на запад се простираха чак до Хъдзъновия залив, а на север — до Ледовития океан.
Мукоки престоя цял час под звездното небе. На хоризонта се показа изтънялата луна, поклащайки се като платноходка по вълни. Мукоки се наведе да търси дири по земята. Вълчи дири. Й понеже не намери нищо, сякаш бе недоволен. Обиколи натам-насам за известно време.
Когато току-що бе приближил до едно сухо дърво с олющена и щръкнала като на скелет кора, Мукоки усети на няколко метра от себе си лек шум. И докато се взираше с горящите си очи да открие нещо в тъмнината, проблесна светлина, бърза като светкавица, и последва пушечен изстрел.
Мукоки инстинктивно легна на земята и преди да се изправи, в тишината се разнесе страшен вик. Човешки вик, без нищо човешко.
Мукоки се прилепи още по-плътно до земята. Кръвта му се беше смразила във вените.