Вместо да губят време и да се излагат на опасността да получат поредния златен куршум, тримата намериха за по-разумно да се върнат в дола. Тепърва щеше да се изяснява тайната на трагичните викове и златните куршуми.
След един час лодката с тримата златотърсачи продължи необикновеното си плаване.
Глава тринадесета
ЗЛОПОЛУКА
Лодката просто летеше по водата и Мукоки убиваше с веслото скоростта й в бързеите.
Старият индианец пак се беше умълчал и угрижил. Много тъмни неща имаше за изясняване.
По пладне спряха на едно място и похапнаха студена храна. Уаби дръпна Род настрана:
— Умът на Муки работи усилено. Вярата му в свръхестественото увеличава общите ни грижи.
— Какво ли се бистри в неговата глава?
— В племето на Мукоки има една легенда, според която от време на време при тях се появява някакъв страшен воин, изпратен от Великия дух, за да се изкупят стари грехове чрез човешка жертва… Фантастичният воин бил невидим. Обладавал такъв гръмовит глас, че планините потрепервали от него и реките се разплисквали. Бил въоръжен с лък и златни стрели. Поради това изглежда Мукоки си е въобразил, че е имал работа с пратеника на Великия дух, обрекъл именно него тоя път да умре. Дано по-скоро да се разплете тази странна история, иначе нашият другар съвсем ще изгуби душевното си равновесие.
— Това е най-добре, но засега ние не можем да направим нищо освен да вървим напред — каза Род. — И аз съм на същото мнение.
В този миг горе, високо от върховете, проехтя като плач на вятър сред черни борове дълбок, зловещ вик.
Викът се усилваше и приближаваше, без да може да се установи откъде точно иде. После заглъхна в болезнен стон и тримата изтръпнаха. При това не пропуснаха да стоят скрити зад скалата, за да не ги порази някой златен куршум. За всеки случай се бяха приготвили да стрелят, ако се появеше отгоре призрачното същество.
Изведнъж една мисъл порази Родрик Дрю. По-бърза от мълния, мисълта му се върна към цивилизования свят, където бе живял досега. В болезнените черти на тоя свят той бе намерил ключа на тукашната загадка.
Помрачня от отвращение. Като не виждаха да се появява силует на човек, другите му дадоха знак да напусне укритието си и да се върне в лодката.
Отиде при Уаби и Мукоки и с половин глас изрече:
— Човекът, който е стрелял…
— Карай нататък! — ускори отговора му Уаби.
— Човекът е луд…
Ноктите на Уаби се забиха в ръката му:
— Какво казваш?
— Човекът е луд.
Род пое дъх и продължи:
— Да, луд е. Човекът, стрелял по мечката и Мукоки. Човекът, когото аз пръв чух и видях през нощта. Човекът, който пълни пушката си със златни куршуми. Той е луд. Един бясно луд! Подобни викове аз съм чувал в приюта за душевно болни край Детройт.
Като потвърждение на думите му зловещият вик прозвуча отново и тоя път сякаш дойде съвсем отблизо. Уаби бе слисан:
— Бясно луд…
Обяснението на белия човек изглежда бе поуспокоило Мукоки. Окото му се спря на мушката.
— Не бива да стреляш, Муки! — посъветва го настоятелно Род. — Ако днес-утре тоя нещастник се изпречи пред пушката ти, трябва да го пощадиш… Знаеш ли, клетникът дотолкова е гладувал и страдал, че накрая е откачил. Убийството му би било грях.
Мукоки свали пушката:
— Разбира добре… Гладен… Не ял… Станал бясно куче…
— Тъкмо тъй — потвърди и Уаби. — Род има право. Човекът е станал като онова куче-хъски, което беше побесняло от глътната кост. И белите хора побесняват от много страдание.
Род тихо продължи:
— Нашият Велик дух ни повелява да не правим зло на луди. Ние само ги затваряме в големи къщи, по-големи от къщите в Уабинош Хаус. Там се грижим за тях — храним ги, обличаме ги.
Мукоки не изглеждаше убеден в това:
— Бесно куче хапе лошо. Бесно куче опасни. По-добре убиеш тях.
Уаби се намеси да подкрепи Род:
— Да, но при крайна необходимост. Не спасихме ли нашето хъски и не го ли укротихме, като му извадихме рибената кост? Длъжни сме да спасим и това бясно куче. То мисли, че всички хора са му врагове. Ще се пазим от куршумите му. Но не трябва да го убиваме.
В лодката Род прошепна на Уаби:
— Мукоки ни разбра. Няма да посегне на човека без нужда. Но не е изключено да се стигне до най-лошото. Животът ни е в опасност. Кой знае дали в тоя момент бесният не ни дебне отгоре. Едва ли скоро ще ни остави на мира. Лудите са страшно упорити.
— Добре ни успокояваш, няма що! — усмихна се с горчивина Уаби. — Но хайде да си гледаме работата, пък каквото Бог реши.
Лодката се понесе по пенестите води.
Макар и да бе проявил човеколюбие, Род беше всъщност единственият, който си даваше точна сметка за грозящата ги опасност. Уаби не познаваше достатъчно нравите на лудите. Все пак разбираше главното: няма нищо по-опасно от пуснат на свобода луд човек.