Когато опасното приключение най-после свърши, Род беше прежълтял от напрежение. Тримата побързаха да се облекат. Лодката бе спусната по течението и пътят й продължи по вече поутихналата река.
— Ух! — облекчено въздъхна Уаби.
— Край злополука, край… — потвърди Мукоки.
— Много препятствия пазят нашето злато: луд човек, корабокрушение и водопад колкото Ниагарския! — обобщи Род.
През целия ден лодката продължи по течението и постоянно сменящите се гледки от двете страни на долината предизвикваха възхищението на Род и Уаби.
Надвечер реката промени посоката си от североизток право на север.
За нощен бивак избраха най-подходящото място.
На едно пространство от около петдесетина ара се виждаше дребен и твърде бял пясък. Наоколо се намираха и купища сухи дърва.
— Интересно местенце! — каза Уаби, докато тримата изтегляха лодката на пясъка. — Човек би помислил, че това е бивше езеро.
— Да, езеро — съгласи се индианецът. — Тук някога езеро бил.
Род доразви темата:
— Пясъкът навярно е натрупан малко по малко от реката, а завоят на Долината го е спрял да не се размие и отнесе. Сухите дърва също са дело на речното корито.
След малко Уаби се поотдалечи и взе да маха на двамата да отидат при него. Беше забелязал върху пясъка отпечатък от човешки крак. Явно, както можеше да се прецени, стъпките бяха от бос крак, не се виждаше белег от обувка.
Стъпките не бяха една и две, а хиляди, сякаш цяло племе диваци е играло хоро.
Имаше и нещо друго. В далечината се виеше дим.
Глава четиринадесета
ТРЕТИЯТ ВОДОПАД
Пръв го забеляза Род. Тръгна нататък и чу как щракна спусъкът на револвера в ръцете на Уаби. Той също извади револвера си от кобура:
— Кой ли може да е там? Мукоки тури пръст на устните си:
— Не може каже кой. Хубаво отваря очи!
— Нищо не се помръдва. Сигурно са ни чули — каза Уаби.
Димът се издигаше от недогоряла главня, наполовина затрупана с пръст и пепел. Работата се изясняваше. Огънят беше за ровен да не угасне. Който или които бяха сторили това, бяха отишли някъде и щяха да се върнат. Около огьня имаше отпечатъци от крака и бяха пръснати кости.
Мукоки заразглежда внимателно останките, а Род и Уаби не преставаха да се озъртат наляво и надясно, очаквайки внезапно нападение от орда диваци. Старият индианец вече бе направил своя извод но отпечатъците:
— Същи крака! Едно човек оставил тия стъпки. Уаби се усъмни:
— Не ми се вярва. Това са толкова много стъпки! Мукоки беше коленичил:
— Счупен палец десен крак. Лесно разбереш.
И Уаби се наведе над пясъка. Индианецът беше прав. Палецът на десния крак наистина бе нещо дефектен и тоя недъг се повтаряте при всяка стъпка върху пясъка.
Род също приклекна, за да се увери в казаното от Уаби, но и двамата продължаваха да недоумяват.
Мукоки обърна внимание на оглозганите кости: човекът беше ял сурово месо!
Род се учуди:
— Не може да бъде.
Почти едновременно двамата се досетиха:
— Лудият!
— Пак той!
Мукоки и преди не се съмняваше в това:
— Да…
— И е бил тук вчера — прецени Род. Уаби се обърна към индианеца:
— Но защо му е бил огън, щом е ял сурово месо? Мукоки сви рамене.
Род насъбра още кости:
— Месото безспорно е ядено сурово. Ето на някои места то дори не е дооглозгано докрай и личи — държано е с ръце само да се притопли на огъня.
Мукоки поразрови огъня. Два камъка ограждаха нещо като огнище. Единият бе плосък, другият — объл и гладък, приличаше на речен камък.
Индианецът направи ново смайващо откритие:
— Побеснял човек прави куршуми на камък. Гледай — злато! Двамата се наведоха над плоския камък в ръцете на Мукоки:
— Злато!
— Злато!
През средата на камъка лъщеше жълта ивица.
Ясно, лудият ловец си беше служил с облия камък, за да кове златните си куршуми върху плоския.
Значи бяха стигнали до последния пристан на лудия. Като бе пътувал и денем, и нощем, той ги беше изпреварил. И щеше навярно да се върне, ако се съдеше по желанието му да запази огъня. Но кога щеше да стане това?
Род замислено каза:
— Лудият тича като диво животно. Кой знае къде е сега!
Нощта мина без произшествие. През повечето време дежуреше Мукоки. Той вече нямаше илюзии по отношение на загадъчното същество и се бе освободил от суеверните си страхове. Намереното около огъня и в самия огън го беше успокоило.
Сега разбираше, че си имат работа с побеснял човек и любопитството му надделяваше над опасенията и страха.
На другия ден сутринта лодката пак пое по обичайния си път.