Въпреки присъствието на лудия, който сигурно вървеше по петите им, тримата приятели усетиха полъха на надеждата. Приближаваха се към целта. И ако съдбата беше поискала да понасят до края на пътя си тайнствения придружител, те щяха да го търпят. Той вече не им беше съвсем чужд. Може пък в даден момент от мисията лудият несъзнателно да им помогнеше.
Изгледът на местността скоро съвършено се промени. Стръмните стени на дола се снижиха и разшириха, за да се открият зелени планини, които преминаваха в широки полски пространства.
Тримата започнаха да съзират следи от дивеч. Лосове и карибута пробягваха на един куршум от тях.
Но не това интересуваше златотърсачите. Te смятаха ца стигнат до следващия водопад, преди да е паднала нощта, а реката от буйна ставаше спокойна и тиха.
Ако брезовата карта не грешеше, трябваше да стигнат водопада след петдесетина километра от огнището на лудия.
Нощта ги изпревари.
Нищо не се случи и на другата сутрин. Род и Уаби напразно се ослушваха да доловят шума на водопада.
Така се изнизаха часовете до обяд. Бяха пътували повече от петдесет километра.
Обедът мина без настроение. Когато тръгнаха отново, по лицата на Род и Уаби се четеше смътно безпокойство. Мукоки се владееше по-добре от тях, макар че и него го беше обладала златната треска.
Час по час Род разгъваше брезовата карта и проверяваше разстоянията. Струваше му се, че водопадът вече не е толкова далеч.
Изминатият път ставаше все повече и повече, а като наближи време да спрат за нощуване, километрите се бяха удвоили.
Тази констатация направи вечерята им по-тъжна и от обеда. Всеки се питаше дали брезовата карта беше вярна. И дали очевидното несъответствие относно водопада бе случайно или нарочно. Щяха ли и по-нататък разстоянията да не съвпадат с картата?
След вечерята Род и Уаби продължиха да обсъждат край огьня положението, а Мукоки изчезна с пушката си по брега на реката.
Индианецът се забави доста. Някъде посред нощ двамата чуха изстрел от пушка. След миг проехтяха още два последователни изстрела. И още три на по-големи промеждутъци. Накрая съвсем наблизо изтрещяха два нови изстрела.
Това беше условен знак. Мукоки ги викаше.
Уаби отговори с пет изстрела.
— Слушай, Род!
Позивът на Мукоки се повтори. Идеше от долното течение на реката.
Двамата скочиха в лодката и отвързаха въжето й. Уаби неспокойно каза:
— Муки трябва да е на около два километра оттук. Какво може да му се е случило?
— Мисля, че е намерил водопада — отвърна Род. Развъртяха по-живо веслата.
След четвърт час нов, съвсем близък изстрел процепи въздуха. Уаби извика към брега и оттам тутакси се обади познатият глас на Мукоки.
В ушите на двамата скоро забуча водопадът и те забелязаха силуета на индианеца, който ги чакаше.
— Голям водопад! — посрещна ги той.
Под звездното небе всичко наоколо се изпълваше с рева на водопада.
Род и Уаби заподскачаха като деца. Мукоки кривеше лице и доволно потриваше коравите си ръце.
— В името на Сейнт Джордж — прогласи Уаби, — грешката в картата си я бива. Ако е тъй и за третия водопад, мъките ни край няма да имат!
Род побърза да каже:
— Не е задължително грешката да се повтаря. Смятам, че в картата разстоянието от първия до третия водопад чисто и просто е погрешно отбелязано и ние сме може би много по-близко до целта, отколкото предполагаме. Ако не се лъжа, не сто километра ни остават, а около двадесет и пет.
— Чул те Бог! — прекръсти го Уаби. — Оставаме където сме, пък утре вече — нов ден, нов късмет.
На сутринта не дочакаха да изгрее слънцето. Закусиха в светлината на огъня и на зазоряване бяха пътували повече от час.
Мисълта за златната мина ги бе накарала да забравят за известно време лудия и куршумите му.
Вторият водопад бе лесно преодолян, защото тук реката се влачеше лениво. Само трябваше по-яко да се гребе.
На стотина метра от лодката те видяха един млад лос, който тъкмо пиеше вода. Беше великолепна плячка, но не го убиха. Не само защото си имаха достатъчно месо.
След два часа гребане по реката пейзажът отново рязко се промени. Над реката като високи стени надвиснаха планински скатове, а долината стана мрачна и зловеща. Над буйната кипнала вода се сплитаха клоните на вековни борове.
В това планинско гърло посред бял ден цареше нощна тъмнина.
Род и Уаби отпуснаха веслата. Мукоки пое управлението на лодката. В оскъдната светлина лицата им изглеждаха бледи и сиви.
Някакъв шепот долетя до тях. Лек шепот на вятъра или нещо като въздишка, от която бяха трепнали върховете на боровете в долината. Шумовете обаче постепенно се усилваха и пак заглъхваха.