Никой не продумваше, но и тримата мислеха за едно и също.
Пръв се обади Мукоки:
— Това трети водопад.
Род и Уаби тоя път не извикаха от радост, макар че сърцата им туптяха възбудено.
Ако предвижданията на Род бяха точни, ако брезовата карта не беше погрешна, тайната на изгубеното преди век злато щеше да се разкрие всеки момент.
И все пак имаше нещо в околните места, което потискаше душата.
Род си мислеше: „Навярно тук някъде Джон Бал е бил убит от двамата си съдружници. Дали, когато са слезли на брега, убийците не са се спънали в скелета му? Да не би и лудият да е имал тук свое леговище? И да не би куршумите му да са от същия златен залеж?“
Понеже шумът на водопада се приближаваше, Уаби тръгна от скала на скала, за да огледа обстановката. Лодката го следваше бавно и предпазливо.
Във въздуха просветнаха водни пръски. Лодката се спря при един скалист блок. Род и Мукоки слязоха.
Според Уаби водопадът не беше по-висок от четиридесет стъпки, а прекаленият му шум се дължеше на теснината, която усилваше ехото.
Под водопада имаше малък залив. Там растяха, засети от вятъра, няколко кедъра и разкривени сиви борове.
Златото трябваше да бъде някъде около тоя залив.
Род пръв забеляза това, което очакваха да видят:
— Колибата! Колибата, построена от Джон Бал и двамата французи. Картата излезе вярна.
Глава петнадесета
СТАРИ КНИЖА В КОЛИБАТА
Колибата бе в сянката на дола, между кедрите и боровете на малкия залив. Тя беше построена от Джон Бал, Пиер Плант и Анри Ланглоа. Преди убийството на Джон Бал служила за убежище на тримата златотърсачи.
Радостно оживление обхвана Род, Уаби и Мукоки.
За да се стигне до колибата, трябваше да се премине водопадът. А това не беше лесно. Може би щеше да се наложи да изкачат едната стръмнина на долината, после да слязат към малкия залив. Освен ако…
Исполинско стъбло с олющена кора се бе препречило над водопада. Навярно бе довлечено дотук от някоя буря и сега се бе превърнало в главозамайващ мост над кипналата вода.
Мукоки не бе уверен в сигурността на този мост и с жестове ги предупреди да не рискуват.
Въпреки това, с пушката си през рамо, Род преодоля дървото като акробат, хващайки се с ръце и крака и плъзгайки се заднешком.
Двамата му другари наблюдаваха опасното преминаване. Бояха се да не би стъблото да се счупи и Род да се намери в бездната. Но нищо лошо не се случи, той се добра невредим до другия бряг.
Уаби и Мукоки го последваха с необходимата предпазливост. Скоро и тримата се събраха на двадесетина крачки от старата колиба.
Мукоки не забрави да зареди пушката си.
Колибата беше толкова стара, че просто беше необяснимо как бе оцеляла през зимните бури. Върху изгнилия й покрив бяха поникнали борчета. Нямаше никакъв прозорец, а на мястото на вратата беше израсло дебело дърво, което запушвате входа.
— Черен бор — каза Мукоки. — Дърво стар, колиба стара. Сигурно мислеше за другата колиба, където миналата зима бяха намерили скелетите на Пиер Плант и Анри Ланглоа. Тая беше още по-стара и би било излишно да се поправя.
Докато Мукоки стоеше отвън да дежури, Род и Уаби провряха главите си през задръстената врата.
В първия момент тъмнината им попречи да видят вътрешността на колибата. После очите им свикнаха с мрака и мъжете се огледаха: не се виждаха нито столове, нито маса, нито каквито и да е следи от предишните обитатели.
Мукоки обиколи колибата. Сетне се върна при водопада и най-подробно разгледа сухото дърво.
— Питам се — рече Уаби на Род, — защо не откъсва очи от дървото. Пак му е дошло нещо на ума.
Изглежда, че Род също търсеше нещо. Заинтересува го един боров клон, отчупен от вятъра. Взего. Клонът беше напоен с дебел слой смола. Драсна клечка кибрит и той пламна като факла.
Уаби се отправи към Мукоки. Род се вмъкна с факлата в тъмната колиба.
Нямаше нищо по земята. На една от стените видя нещо като етажерка. Върху нея факлата освети почерняла и разядена от ръждата желязна кутия. Тя бе лека и изглеждаше празна. Може би Род щеше да намери в нея пепелта от последния тютюн на Джон Бал. Може пък…
Род угаси факлата и излезе навън с кутията в ръка. Тя беше толкова излиняла от времето, че едва не се смачка между пръстите му.
Отвори внимателно капака и видя вътре парче навита хартия. Разви я. Краищата й се орониха от досега на пръстите, но по средата хартията бе запазена. Род се провикна към Уаби и Мукоки:
— Злато! Злато! Елате бързо! Радостта му нямаше граници. Двамата веднага дотърчаха.
— Намерих тази записка в кутията — каза той. — Гледай ти… Та това е почеркът на Джон Бал… Почеркът върху брезовата карта…