— Какво друго, ако не злато!
В това време Мукоки ги повика за обяд.
Глава шестнадесета
КОЙ Е ЛУДИЯТ?
— Да, да, идваме — отзова се Род. И се обърна към Уаби:
— Има четвърт унция!
Двамата все още изследваха коритцето на Уаби, когато и Мукоки дойде при тях.
Род подаде късчето на стария индианец:
— Виж! Виж и кажи добре ли поработихме. Аз предлагам да извикаме три пъти „ура“. Веднъж за брезовата карта, веднъж за Джон Бал и веднъж за това в коритцето!
Уаби тихичко извика своето „ура“:
— Тук ехото е много гласовито. Бих се обзаложил, че отеква на повече от километър. По-добре да не предизвикваме — знаете кого!
— Имаш право…
Мукоки уреди стана близо до старата колиба, под една плоска скала в кедровата горичка.
Златното късче бе сложено близо до огьня и започна да блещука от пламъка. Беше прекрасен възбудител на апетита.
Род нагъваше мечето месо и си мислеше:
— Това злато е върховният и всемогъщ закон на цивилизацията. Огънят, на който се греят всички народи и към който са устремени техните очи. От тази магия тук има в несметно количество. Природата е смятала, че крие богатството си, но ето че тайната е разкрита. Златото е по тая урва, навред около нас. Струва ти се, че е сън. За един месец Джон Бал и съдружниците му са добили двадесет и седем либри злато, почти седем хиляди долара по търговския курс. Цяло състояние!
Обедът не се проточи. Изпиха по едно кафе след кратката почивка и Род и Уаби нагазиха в потока с коритцата си. Тоя път и Мукоки тръгна подир тях, взел своето коритце.
Тримата се смълчаха над коритцата си. Кой ли пръв щеше да нададе вик при вида на златната находка?
Четвърт час, половин час, час. Пълно мълчание. Мукоки беше нагазил до пояс в потока, загребвайки пясък и чакъл, но и неговото търсене не бе по-успешно от това на Род и Уаби. Малко по малко разочарованието обземаше тримата, но никой не се издаваше.
Най-сетне на Мукоки му провървя, намери късче злато колкото иглена глава. Това посъживи вярата на златотърсачите. Род и Уаби се преместиха до стария индианец в потока.
Промивките им обаче не дадоха никакъв резултат и те отново се почувстваха обезсърчени.
Очевидно не можеше да се очаква да намерят наведнъж цялото златно съкровище. Налагаше се да се работи продължително и методично.
— Ще трябва да търсим и на други места — рече Уаби. — По-надалеч из дола, над водопада.
— Не зная какво да кажа по тоя въпрос — произнесе се Род. — Където се намери едно късче, следва да има и други. Може би не загребваме достатъчно дълбоко. Златото тук е от векове и поради тежестта си е слязло на няколко стъпки под коритото на потока.
— Вярваш ли? — недоумяваше Уаби.
— Уверен съм. Джон Бал и двамата французи са намерили двадесет и седем либри през месец юни, когато потокът е бил почти пресъхнал. Най-богатите открития на злато в Аляска, по долината на Юкон и на притоците й, са ставали лятно време и на дълбочина от три до дванадесет стъпки. И когато един търсач намира по повърхността на пясъка само някои следи от злато, той може да бъде уверен — под земята златото е в изобилие. Тук мястото е надеждно. Убеден съм в това. Нека проявим необходимото търпение. Уаби се съгласи с Род:
— Водите скоро ще спаднат. Стопени са вече и последните снегове по върховете, а и никакво езеро не се изтича в потока. Ако не се лъжа, спадането ще стане скоро. Най-много подир седмица.
Род кимна:
— Значи, всичко ще бъде наред! Ще почакаме дотогава, а междувременно продължаваме да търсим.
Денят преваляше. В долината сенките се удължаваха и ставаха по-плътни. Червените борове затуляха последните лъчи на слънцето. Тъмнината малко по малко се утаяваше между скалистите стени и в тоя мистичен кът на света около старата колиба нощта вече настъпваше.
Измокрени до пояс, изморени и без възторга на утринния си блян, тримата се прибраха в кедровата горичка.
Въпреки престорената си увереност в успеха Род се измъчваше. Дали старите златотърсачи не бяха открили онова, което се казва „златен джоб“, един изолиран залеж, който впрочем са изчерпали? Това беше напълно възможно. Но Род предпочиташе да заглуши опасенията си.
Мукоки сякаш изобщо не се вълнуваше. В неговите очи златото имаше само временна и изменчива стойност. Повече го привличаше загадката на откритието, отколкото цената му.
При светлината на пламъка Род отново разтвори хартията от желязната кутия.
Реликвата тихо прошумоля в ръката му. Сега тя бе единствената връзка между миналото и настоящето, единственият свидетел за трагедията, която се бе разиграла по тези места.