— Двадесет и седем либри — повтори Род. — И един такъв резултат само за месец работа!
— Почти по либра на ден! — пресметна Уаби. Род въпросително погледна към него:
— Питам се, защо делът на Джон Бал е бил два пъти по-голям от дяловете на съдружниците му? Според мен, защото именно той е открил мината.
— Вероятно. И това трябва да е причина за неговата смърт. Французите са се почувствали ощетени, та са му видели сметката и са присвоили златото му.
— Хиляда осемстотин петдесет и девета — продължаваше да тълкува написаното на хартията Род. — Изминали са, значи, четиридесет и девет години! Не е чак толкова отдавна. Но тук това време ни се вижда безкрайно далечно.
Двамата си легнаха, а Мукоки остана дълго време буден.
Седеше край огъня с пушка на колената си, навел глава и неподвижен като статуя — поза, характерна за индианците.
Изглежда беше погълнат от току-що припомненото минало, което съвпадаше с младостта му.
Още не бе се срещнал с хубавата малка индианка, за която по-късно щеше да се ожени и да преживее ужасната драма, когато тя и детето им бяха разкъсани от вълците.
По онова време той имаше куче. Беше му по-скъпо от всичко. Една зимна лунна нощ го поведе към ловните области на Севера. Из пътя изгуби верния си другар и остана с безутешния си спомен.
Обичта на индианеца дори към животно е уникална със своето постоянство. Нищо не може да заличи тази обич. Мукоки страшно се измъчваше от загубата, но един ден Хуолдай, кучето му, все пак се завърна. То най-сетне бе намерило пътя към господаря си. Лаеше от радост и скачаше на трите си крака. Липсващият крак убеждаваше Мукоки, че кучето е било нападнато от рис или от вълк и след такава тежка рана в битката не бе смогнало да се прибере при стопанина си.
Две години не са малко за възрастта на едно куче. В козината на Хуолдай рано се появиха сивите кичури. И кучето като човека не остарява преждевременно от добро.
Мисълта на Мукоки се пренесе от кучето към лудия ловец, който бе побеснял от страдание, ревеше като рис и стреляше със златни куршуми по хората. Какво ли бе миналото на тоя човек? Да не би… Да, но ако е…
С тези мисли Мукоки се прибра в колибата и заспа.
На другия ден Род и Уаби бяха възстановили доброто си настроение. Уаби се пошегува:
— Нека си го признаем, вчера ние бързахме толкова, като че бог знае каква по-важна работа ни чака. Пролетта и лятото са пред нас. И ако не открием нищо до есента, догодина ще дойдем пак и ще започнем отново.
— Златни думи! — откликна Родрик. — И тогава ще вземем с нас и Минетаки. Бога ми, много бих се радвал.
Той подскочи и тракна петите си.
Смеейки се, двамата приятели се сборичкаха. Метиската пъргавина на Уаби доброволно отстъпи на младия бял човек.
След като се бе позабавлявал да гледа веселото боричкане на приятелите си, Мукоки нарами пушката и каза, че слиза из дола с надеждата да убие пресен дивеч за обяд.
През това време Род и Уаби щяха да проучат дъното на потока. Решиха да действат успоредно по двата бряга, продължавайки да загребват пясък и чакъл.
На пладне Мукоки си дойде с две-три яребици. Род бе промил злато за не повече от един долар. А Уаби не бе намерил нищо.
Родрик сподели тайното си опасение, че може би е имало един залеж и че той е изчерпан от Джон Бал и двамата му съдружници.
— Това е невъзможно! — възрази Уаби. — Защото лудият не би имало как да си набавя куршуми. Тук някьде непременно има злато. И за разлика от нас лудият знае къде е.
Мукоки потвърди логиката на Уаби:
— Луд знае къде злато. Той дойде скоро, ние пазим него и намерим злато.
Мукоки млъкна и наостри уши. Беше свикнал от малък да усеща и най-незначителния шум. Вдигна ръка по посоката на шума:
— Слушайте!…
Шумът бързо се приближаваше откъм долината преди водопада и ту се усилваше и гърмеше, ту съвсем притихваше, за да се повтори по-високо.
Беше викът на лудия.
Мукоки цял се превърна в слух и зрение. В очите му играеха мрачни пламъчета. Род и Уаби не бяха по-малко разтревожени. Пак ги обзе предишният неизразим ужас.
Тъмнокожото лице на Уаби бе побледняло. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Искаше да говори, а думите засядаха на гърлото му:
— Род… Чуй го… Джон Бал се завръща при златото си! Разбира се, това едва ли би било възможно, но тази мисъл го мъчеше още от вчера и сега изби от само себе си.
Щом изрече тия думи, лицето му почервеня. Казваше нещо безумно и все пак, и все пак…
За разлика от Уаби Род побледня:
— Джон Бал… Джон Бал… И добави:
— Несъмнено, Уаби… И кой би могъл да бъде освен Джон Бал. Нарочно се връща да ни разкаже и за трагедията си, и за мястото на златото.