А ужасяващият рев се приближаваше.
— Скрием себе, скрием друго всичко! — извика уплашено Мукоки и посочи пръснатите наоколо предмети.
Род и Уаби разбраха. Като дойдеше до водопада, лудият не трябваше да открие веднага присъствието на хора в заливчето. За една минута целият багаж се намери в кедровата горичка. Лодката бе изтеглена и скрита зад старата колиба, а подслонът от клони — разтурен.
Когато всичко необходимо бе свършено и тримата се притулиха сред кедрите, викът се чу на разстояние един изстрел от водопада. Това не беше вече буен и пронизителен вик. По-скоро беше плач и хленч, без нищо ужасяващо и противно, но изпълващ сърцето с жалост.
Род бе обхванат от непреодолимото желание да се втурне към лудия и да му протегне приятелски ръце. Но неговите другари го възпираха. Предпазливостта във всяко отношение беше повече от необходима.
Когато стигна до водопада с дяволския мост, лудият се спря.
Беше едър и сух старец, изправен като младо дърво. Лицето му беше покрито със сива брада, а в ръката си стискаше пушка, навярно същата, с която изстрелваше златните куршуми. Макар и отдалеч, тримата разпознаха образеца на пушката — беше с пружина като онези две пушки, които видяха при двата скелета.
Златотърсачите го наблюдаваха и изчакваха, без да се помръднат.
Старецът дойде съвсем близо до водопада и се подвоуми дали да мине по гладкото стебло на моста. Протягаше ръце и плачеше, сякаш се надяваше да дойде някой и да му помогне.
Тоя път Род не можа да се удържи. Стори му се, че тая изгубена душа зовеше неговата.
Той тръгна бавно пред очите на другарите си и излезе от укритието.
Когато се приближи достатъчно, Род вдигна към стареца побледнялото си лице, хвърли шапката си нависоко в знак на приятелство, сетне продължи напред с протегнати ръце, като викаше тихо, много тихо:
— Джон Бал!… Джон Бал!… Джон Бал!…
Лудият ловец се наведе над водопада, за да види по-добре оня, който идеше при него и му говореше, после се изправи, сякаш да избяга.
Род продължи да го вика:
— Джон Бал!…
Гласът му потрепваше от искрено и дълбоко вълнение. Лудият се разплака и падна на колене. Ридаеше сърцераздирателно. Трескав смут се четеше в блуждаещите му очи.
Родрик му правеше знак да слезе по дървото при него, но старецът не се решаваше.
Род забеляза, че лицето на лудия изведнъж се промени, чертите му станаха сурови, в очите му проблесна див пламък.
Старецът беше зърнал зад гърба на Род другите двама мъже, излезли пред колибата.
Лудият се засили като тласнат от пружина и полетя в бездната на водопада.
Видяха го за малко да се бори с водната стихия, сетне се изгуби от погледа им.
Векове водата беше дълбала това корито. То не беше по-широко от тридесетина стъпки, но беше дълбоко.
При неочаквания и отчаян скок на лудия Род се ужаси. Мукоки и Уаби дотичаха при него.
— Той ще се удави, ако не му помогнем! — извика Уаби.
Тримата мъже пристъпиха, готови да поемат ръката, която би им протегнал старецът. Ако се наложеше, щяха да се хвърлят и във водата, за да го спасят.
Уви, нищо не се показваше.
Уаби съблече палтото си от карибудова кожа:
— Ще го търся!
И скочи в дълбокия вир.
Мукоки също се съблече.
От водата се подаде главата на Уаби:
— Нищо не намирам!
— Добре, аз дойде…
И старият индианец се хвърли при него.
Род остана сам на брега, обзет от страх. Внимателно следеше всяко ново раздвижване на водата, където другарите му се мъчеха да открият стареца. Когато Уаби се показа да си поеме дъх, последван и от Мукоки, на Род му се стори, че е изтекъл цял век.
Никой нищо не бе открил под водата. Джон Бал навярно се беше удавил и лежеше някъде на дъното.
Мукоки излезе от вира и тичешком отиде при огьня да се суши.
Уаби трепереше на брега от студ, стиснал в двете си шепи пясък и чакъл. Отвори шепите си и ахна от изумление. Род подскочи.
Уаби показа дясната ръка на приятеля си. Между камъчетата блестеше къс чисто злато, едро и великолепно. За миг Род забрави всичко на света, дори и Джон Бал.
Глава седемнадесета
ТАЙНАТА СЕ РАЗКРИВА
Мукоки притича до другарите си.
Но докато Род показваше на стария индианец златния къс, Уаби бе скочил отново във водата. Бе си спомнил за злочестия луд и бе решил да довърши огледа на дъното.
Остана под водата няколко минути. Като се показа, очите му изразяваха ужас. Род си помисли, че е намерил трупа на стареца.
Уаби отгатна мислите му и отрицателно поклати мократа си глава:
— Никакъв го няма във вира… Мукоки измърмори:
— Умрял?
— Нито умрял, нито жив! Няма го и туй то! — рече Уаби. Очите на Мукоки машинално се насочиха към отсрещния край на водопада, където водата не бе по-дълбока от човешки ръст.