Пристъпи още една крачка. Призракът се хвърли на земята и се заприсвива като куче, което се бои да не го бият.
След още няколко крачки Родрик се спря.
Лудият сложи пред него рибата си. После заотстъпва назад, шепнейки в брадата си неразбираеми слова и с тих хленч побягна към вира.
Род тръгна подире му.
Чу се как лудият скача от скала на скала, как цамбурна във водата и после всичко утихна.
Капките на водопада пръскаха лицето на Род.
Но повторното хвърляне на лудия във водопада не го стресна като преди. Нито пък го изненада кой знае колко.
Може би нейде под водата старецът си имаше тайно скривалище.
Род напрегнато се взря към сребристата завеса на водопада.
Какво ли се таеше зад нея? Беше ли възможно в скалистата стена зад водопадната завеса да има място, където Джон Бал да се подслонява?
Род се върна при огьня и заразглежда рибата. Джон Бал беше пожелал да се сприятелят и това обясняваше причината за неговия дар.
Рибата излезе доста особена. Беше с тъмен цвят, с малки черни люспи и голяма колкото пъстърва, но не бе пъстърва. Главата й беше дебела и широка, като на щитоносец. И колко странно, главата нямаше очи!
Родрик държеше в ръцете си сляпа твар, същество от друг свят, скрит в недрата на земята.
Зад водопада навярно имаше пещера, пълна с тайни, обитавана от твари, които живееха там във вечна нощ.
И в тая пещера, изглежда, Джон Бал беше намерил и препитание, и подслон.
Глава осемнадесета
В ПОДЗЕМНИТЕ ТЪМНИНИ
Когато след четвърт час Уаби и Мукоки се върнаха, питките не бяха опечени, огънят не гореше, а Род продължаваше да мисли за странната риба.
Преди Мукоки да бе свалил от гърба си убития млад лос, Род вече бе показал на двамата подарената му риба. Накратко им разказа и какво се беше случило в тяхно отсъствие.
Според него Джон Бал се приютяваше в пещерата зад завесата на водопада. Там биха го намерили. Там биха намерили и златния залеж, незначителна част от който е била довлечена в претърсения от тях вир.
Тримата бдяха до късно през нощта. Род отново описа с повече подробности посещението на лудия, припламването на очите му, когато чул името си, което сетне и сам назовал.
Джон Бал носел пушка. Не мислел да ги убива. Нещо ново се зараждало в помътеното му съзнание. Нещо го теглело към братята-човеци, все още изпитвал див страх, но сякаш проявил известно доверие.
Лудият търсеше приятелство и дружба и Род усещаше с цялото си сърце, че разумът на стареца не е угаснал съвсем.
Тримата най-после легнаха, но вече не разговаряха за златото. Сега повече ги вълнуваше въпросът как да спасят стареца.
Станаха в зори и се приготвиха за проникването в пещерата.
Пушките туриха в гумени обвивки. Наместо факли взеха няколко борови клончета. Взеха и малко месо.
Уаби пръв се съблече край вира:
— Чакайте да се върна! Той се хвърли във водата.
Няколко минути не се показа. Род започна да се тревожи. Мукоки бе спокоен и уверен:
— Намерил него! — рече.
Уаби се показа над водата. Род му подаде ръка да го измъкне:
— Е, какво?
— Предположенията са основателни — отговори Уаби. — Стигнах между двете води до скалистата стена, която образува водопада. Покатерих се малко и видях отвора за пещерата. Да вървим!
Род и Мукоки се възпротивиха. Старият индианец посъветва приятеля си да плува по-бавно, за да не се блъсне в скалата. Уаби ги спря:
— Излишно е да се спускате! Ако тръгнем откъм брега, следвайки основата на стената, пак ще стигнем до целта. И ще се измокрим само до пояс.
Той ги поведе напред. Началните им стъпки покрай стената се затрудняваха от близостта на падащата вода и от ужасния рев. Род се навеждаше да предпази главата си от тежките капки. Мукоки го подбутваше да не се бави.
По-навътре коридорът между падащата вода и стената се разширяваше и можеше да се напредва по-спокойно.
Тримата се спряха при входа на пещерата. Приготвиха се да запалят едно от боровите клончета, но Уаби възпря ръката на Родрик:
— Я виж!
Понеже очите на Род бяха премрежени от капките, в първия миг той не видя нищо. Сетне обаче зърна в тъмния коридор пред тях една светлинка, която блещукаше като звезда. Светлинката се раздвижи и изчезна.
— Ние следва светлина — каза Мукоки. И пое по тъмния коридор.
— Все пак нека да запалим една факла! — предложи Род, потиснат от тъмното.
— Не трябва! — отвърна бързо Уаби. — Мукоки е прав. Сигурно Джон Бал е преместил светлинката. Ако не ни е чул, безполезно е да го тревожим. Ако пък ни е усетил, той вероятно ни дава по тоя начин знак да го последваме. Да вървим напред!