С Мукоки начело, като взаимно се държаха един за друг, тримата запристъпваха по-смело в тъмнината.
И колкото повече напредваха, шумът на водопада отслабваше, докато накрая почти се изгуби.
Къде ли ги подмамваше Джон Бал?
Златотърсачите усетиха, че почвата под краката им ставаше все по-твърда.
Мукоки се спря и притаи дъх, за да улови и най-малкия шум. Не чу абсолютно нищо. В този свят на мрака цареше глуха тишина.
Тъкмо тръгна пак, когато наблизо се разнесе слаб стон. Отново настъпи тишина и те пак дочуха познатия им вече жалостив хленч на Джон Бал.
Мукоки повлече по-живо двамата си другари навътре в пещерата.
Тримата знаеха, че извървят ли стръмнината до края, пред тях трябваше да блесне светлина.
Обаче не бяха подготвени за неочакваната гледка, която ги прикова на място.
Сякаш се вдигна някаква театрална завеса. На стотина крачки от тях в едно голямо разширение на пещерата гореше смолеста факла, забучена в пясъка.
Гърбом към тях, огрян от факлата и скръстил ръце като за молитва, седеше Джон Бал.
Пред него се откриваше малко езеро с мастилено черни води.
Без да обръща внимание на тримата, лудият захлипа с детско огорчение.
Пристъпвайки на пръсти по пясъка, Род безшумно се приближи до него:
— Джон Бал! Лудият не помръдна.
— Ти ли си Джон Бал? — повтори Род.
Лудият се изправи на колене и се обърна към Род. Безумието в очите му сякаш се беше смекчило.
Изведнъж с бързината на дива котка Джон Бал влезе до пояс в езерото.
— Джон Бал! — повика го отново Род.
Устата на лудия се полуотвори сред гъстата брада. Искаше да каже нещо, но изглежда не знаеше какво.
— Какво има, Джон Бал? Говори!… Старецът мълчеше.
Род отиде по-близо до него:
— Кажи си мъката, Джон Бал! Говори, не се бой… Лудият вдигна шепи до устата си, сякаш за да повика някого в далечината:
— До… ло… рес-с-с! До… ло… рес-с-с! Ехото многократно повтори женското име. Повтори го и Род:
— Долорес! Долорес! Долорес!
С един скок Джон Бал излезе от водата и прегърна коленете му:
— Долорес! Долорес!
Род сложи ръце върху раменете на стареца и той безжизнено се строполи на пясъка.
Джон Бал бе припаднал. Тримата го сложиха по гръб близо до факлата.
Очите му бяха затворени, а пръстите му с хищнически нокти лежаха сгърчени върху гърдите му. Мукоки сложи ръка на сърцето му:
— Не мъртъв! Сърце бие…
— Да го измъкнем оттук и да го отнесем в стана! — предложи Уаби и даде знак на Род да върви напред с факлата.
Уаби и Мукоки пренесоха стареца до изхода на пещерата, покриха с една дреха главата му и без затруднение се провряха през водопада.
След час Джон Бал отвори очите си пред огьня в стана.
Най-близо до него беше Род. Лудият го загледа втренчено и пак изпадна в безсъзнание.
— Мисля, че той ще умре — рече Род.
Уаби нито възрази, нито се съгласи с приятеля си. Мукоки сложи на огьня гърнето със супа:
— Първо дадем нему пие.
Уаби поизправи тялото на изнемощелия старец, а Род поднесе до пресъхналите му устни чаша вода. Джон Бал бавно изпи водата. След това Мукоки му даде няколко лъжици топла супа.
През деня Джон Бал се свестяваше на промеждутъци и пак потъваше в мъртвешки сън.
Уаби се възползва от припадъците на стареца и острига брадата и косата му. Лицето на човека, който преди половин век беше начертал върху брезовата карта пътя към златната мина, бе страшно измършавяло и бледо.
През нощта Джон Бал спа много неспокойно. Промърморваше някакви неразбираеми думи и на няколко пъти назова Долорес.
Положението на стареца не се подобри и на третия ден. Мукоки изчерпа всичките си знахарски умения и започна да мисли, че няма да успее да го спаси.
Джон Бал нямаше треска, но приличаше повече на умрял, отколкото на жив човек. Приемаше само от супата.
През това време Уаби се върна в пещерата да до проучи дали наистина там беше изворът на златото.
Ситният пясък, по който тримата бяха вървели подир тайнствената светлинка, беше пълен със златни късове и златен прах.
Част от тази скъпоценност по всяка вероятност бе попаднала във вира пред водопада след по-силните наводнения, проникнали в пещерата и излели се оттам навън. Голямата радост от това откритие се помрачаваше от тежкото състояние на Джон Бал, на когото дължаха всичко и който почти агонизираше в ръцете им.
— Ние имаме към тоя нещастен човек дълг, който трябва да платим — каза Родрик. — Първо ще спасим него, а сетне ще се върнем да разработим златната мина. Да тръгваме по-скоро за Уабинош Хаус. Единствено там може да се излекува. Ще го настаним в лодката и за петнадесетина дни срещу течението ще бъдем във фирмата.