Разделиха си храната и боеприпасите, по-голямата част от които взеха Муки и другите двама.
Бяха решили, като стигнат до Нипигонското езеро, да не се отбиват във фирмата. Te щяха да хванат по обиколен път своята предишна диря.
Запътиха се обратно през гори и планини и когато се показа ледената шир на Нипигонското езеро, слънцето залязваше зад пустинния хоризонт. Лъчите му вече не топлеха и от минута на минута се захлаждаше.
След по-малко от половин час слънцето щеше да се скрие изведнъж, както се случва в Нортланд, и нощта щеше да простре своите криле върху земята.
Северната нощ ви обвива с нещо, което може да се пипне и се движи като някаква завеса от тъмен плат.
Такава бе и нощта, когато тримата мъже стигнаха на брега на Нипигонското езеро, където се бе насочил с кучетата си Мукоки.
Старият индианец, възвърнал си енергията, тичаше покрай шейната, която проправяше пъртината. Уаби, още уморен, лежеше във втората шейна, след която най-бодрият от тримата, Род, търчеше като момче.
Тичайки, Родрик премисляше пак и пак всички неща, случили се през последните два дни. Милееше за любимата си майка, която напразно го чакаше в Детройт. Но най-много го занимаваше образът на Минетаки, която преди шест месеца за пръв път бе спасил и която сега беше пленена от хора извън законите.
Преди да я намери, ако, разбира се, е съдено това, може би Унга щеше да й е сторил вече нещо. Каква ли беше участта й в този момент?
Бързият, но отмерен ход продължаваше през Нипигонското езеро. Зад горите гаснеше последната светлина. Заприличала на огромен саван, бледата повърхност на снега и леда щеше да се изгуби в тъмната далечина.
Уаби беше напуснал кожената си постеля и тримата мъже се редуваха да тичат и да почиват по десет минути на шейната.
Нямаше какво да показва пътя на Мукоки, но той не спираше и нито за минута не се подвоуми. Небето скоро се покри със звезди. После и луната понесе към източните хоризонти светлия си лик. Беше неописуемо красиво, каквито най-често са чудните нощи на Великия север.
Докато луната се издигаше кьм зенита, кървавочервеният й образ придоби оттенъка на лос. После цветът й стана сребрист, а още по-късно тя заприлича на голям бледозлатист кръг, увиснал в пространството, откъдето разливаше върху снежната шир бляскавото си великолепие.
Никакъв звук не смущаваше дълбоката тишина освен тихото скърцане на шейните, лекият шум от кучешките нозе и малкото думи, които Род и другарите му си разменяха от време на време.
Часовникът на Род показваше двадесет часа и малко отгоре, когато Уаби, извърнал се към белия човек, извика, сочейки с ръка едно дълго тъмно очертание, което се виждаше над бялата повърхност на езерото:
— Ето гората! Преминаването се свърши…
Кучетата сякаш проумяха какво значат тия думи и придобиха нова сила. Предното куче подуши миризмата на бор и на балсамово дърво и заскимтя едновременно и жално, и весело.
Колкото по-напредваха шейните, толкова по-ясно се открояваха в лунната нощ острите върхове на дърветата. След пет минути двете шейни спряха на югозападния край на Нипигонското езеро. Запъхтените кучета безредно налягаха по земята. Следобед бяха изминали цели шестдесет километра.
— Ще преспим тук! — каза Уаби. — Краката не ме държат. Пък и само денем могат да се различат дирите.
Мукоки беше взел брадвата и сечеше по-ниските клони.
— Ти, Род, се заеми с огьня! Ние с Муки ще направим подслон.
За по-малко от половин час колибата от вършини на балсамови дървета беше готова и пред нея пращеше хубав огън, пръскайки искрите си наоколо. Добавиха му по-дебели клони и Мукоки и Уаби скоро започнаха да се унасят от аромата на горящата смола. Увиха се в кожите си и начаса заспаха.
Род, по-малко изморен от тях, остана да пази. Седна до огъня, като го поддържаше и гледаше как пламъците играят в тъмнината с причудливи форми. Кучетата се бяха слели със земята като мъртви.
От време на време откъм гората долиташе вълчи вой. Голям бял бухал взе да прелита над стана, надавайки своя глух и сякаш човешки вик: „Елло! Елло! Елло!“ Дърветата проскърцваха от студа.
Но нито вълчият вой, нито проскърцването на дърветата, нито глухият вик на бухала будеха заспалите в колибата.
Тъй измина един час. Род все така седеше до огьня с пушката си на коляно. Умът му непрекъснато работеше и образът на пленената Минетаки не го напускаше. Той имаше странното, но съвсем ясно чувство, че в същия този момент и тя бдеше и мислеше за своите избавители.
Изведнъж, благодарение на някаква необяснима телепатия, която понякога действа тъй властно над нас, той видя момичето не мислено, а съвсем на живо. Седеше като него край пламнал огън.