Мериуедър вдигна ръце и ме погледна. Аз отвърнах на погледа му. Битката на погледи продължаваше ли, продължаваше. Накрая полицаят въздъхна.
— На никого от нас не му е лесно да разбере, Джули.
— Обвинявате я, че е отнела живота на собствения си дядо?
Попечителят ми се опита да привлече погледа на полицая, но той продължаваше да гледа само мен.
Усещах, че у мен започва да ври и кипи. Не ми пукаше дали ще бъда обвинена за това, не ми пукаше дали ще се предам, но първо щях да открия какво се бе случило.
— Казахте, че дядо е имал много имущество. Къде?
— На различни места. Имал е апартамент тук, в града, например, още един в Лондон. Освен това е бил съдружник в няколко фирми, които притежават имоти. Всичките — дадени под наем.
— Но дядо почти никога не е излизал от вкъщи!
— От това, което разбрах, имал е хора, които да се грижат за парите и документите.
Поклатих глава. Това не звучеше като дядо.
— И още едно нещо, което привлече вниманието ми — продължи полицаят. — Дядо ти е притежавал къща и в Шормаут.
Отново вдигнах изненадан поглед към него.
— В Шормаут ли?
— Да. Мястото, до което според теб таксито е щяло да те закара. Там, където вали поройно през цялото време заради тези странни облаци в небето.
Той ме изучаваше внимателно с поглед, докато аз мислех.
— Може би е просто странно съвпадение?
Сарказмът в гласа му накара сърцето ми да се свие.
У мен се надигна желанието да го ударя, да се държа лошо с него. Но никакви картини или тайни не се появиха в главата ми така, както се случи с шофьора на таксито, Сара, Офелия и Маргарет.
Мисълта за Маргарет ми даде една идея.
— Може би да приключваме вече? — изкашля се попечителят ми.
— Само един последен въпрос — отвърна Мериуедър. — Казваш, че притежаваш химикалка, с която можеш да правиш магии. От кого я получи?
— От никого. Намерих я в гората.
— Точно така — въздъхна Мериуедър. — Мисля, че стига за днес.
36
— Той просто опипва почвата — каза попечителят ми, когато Мериуедър напусна стаята.
— Опипва почвата? — попитах.
— Задава такива въпроси, за да види как ще реагираш.
— За да разбере дали съм виновна, или не?
— Точно така.
— Как изглеждах тогава?
Гудри ме погледна проницателно и след това отговори:
— Не мисля, че има за какво толкова да се страхуваш, Джули. Сега може би ще можем да прегледаме подробностите в завещанието на дядо ти?
Това ни отне половин час.
Не схванах много от това, което Гудри каза, защото интонацията му беше равна през цялото време и ме приспиваше. Но разбрах, че оттук насетне щях да получавам джобни за седмицата — със сигурност много повече пари, отколкото някога бях виждала. Даде ми малко аванс още сега.
Дядо никога не ми бе давал джобни. Винаги трябваше да го помоля за пари, ако имах нужда от нещо, и всеки път, когато го правех, той въздишаше и ме оставяше с впечатлението, че едва се намират някакви монети в кутията от бисквити над хладилника. Заради това се боях да го попитам. Затова се научих да шия. Затова се научих да плета. Затова винаги питах някой друг за часа, вместо да помоля учтиво дядо да ми купи собствен часовник. И дори да ми беше купил, сигурно щеше да избере някой едва работещ.
Разбира се, че бях мечтала да имам много пари, кой не е мечтал? Но след като нямахме никакви, парите бяха просто една от многото мечти, които не ме напускаха. Нямаше голям смисъл да мечтая за това.
Сега бях със 17 милиона лири по-богата.
Това беше ненормално.
Знаех, че този момент ще дойде и че възраженията ми няма да помогнат. Като се има предвид как завърши всичко последния път, когато полицията се опита да ме настани на „сигурно“ място, приех, че сега трябва да живея в приемен дом за известно време, докато социалните служби ми открият ново семейство. Попечителят ми беше така добър да ми предложи да ме закара дотам.
Вън на стълбището ме посрещна една съпружеска двойка. Бащата държеше на ръце малко момче, което едва ли беше на повече от година и половина. Гледаха ме състрадателно. Мразех състраданието, направо не можех да го понасям.
Но все пак бяха приятни. Оставиха ме на спокойствие, дадоха ми храна и подслон. Трябваше само да им съобщя, ако имах нужда от нещо. Всъщност бе хубаво, че има хора като Хари и Уилма, които отварят дома си за съвсем непознати деца. Деца, преживели със сигурност много по-лоши неща от мен.