Не исках да правя нещо глупаво или лошо на толкова мили хора, но просто не издържах да стоя там. Така че, когато къщата затихна и нощта се спусна, се измъкнах от леглото си и отворих прозореца. Излязох навън и запълзях по стръмния покрив възможно най-тихо. Опитвах се да не стъпя погрешно или твърде силно върху някоя от керемидите, така че да ме спипат. За щастие, имаха много голяма градина с трева, която ми изглеждаше мека от двата метра височина, на които се намирах. Затова скочих.
Краката ми се удариха един в друг, когато стигнаха земята. Да, това вече е нещо друго“ — казах си, докато болката пълзеше нагоре по краката ми и накрая се настани в коленете ми. Когато се изправих, малко накуцвах. Изтръсках тревата от дрехите си и погледнах назад към прозорците. Не се виждаше никаква светлина, значи можех да мина под няколкото дървета и да се прехвърля през оградата на улицата.
След това започнах да вървя.
Навън валеше слабо. Уличните светлини на Холоуей се отразяваха в мокрия асфалт и дразнеха очите ми. Не след дълго ме заболя главата. Знаех, че така съм много по-уязвима, още повече че сега не бях толкова силна и не ми беше добре, както преди. Но засега бях в безопасност. Поне така смятах. Мислех си, че ако някой искаше да ме убие в този момент, сигурно вече щеше да го е направил.
Мериуедър ми обеща, че ще разпита всички, които са били в болницата в деня, когато дядо умря, и най-вече медицинските сестри. Опитах се да си представя лицето на жената, която влезе при дядо с хапчетата, но колкото и да се напрягах, чертите й не излизаха детайлно.
Точно сега с удоволствие щях да дам част от наследените милиони, само и само да можех да зърна пак тази жена.
От всичко най-много имах желание да се прибера в „Удсвю“, да извадя химикалката и да я използвам отново. Имах нужда от суперсилите си. Може би те щяха да ми помогнат и за паметта. Но отдавна вече бях наясно, че имам нужда от помощ. И тази помощ трябваше да е от някого, на когото можех да разчитам.
Тъй като беше посред нощ, трябваше да извървя пеша целия път до „Джулиард стрийт“. Спалнята на Маргарет се намираше на втория етаж и гледаше към улицата. Двама души, които вървяха ръка за ръка, ме изгледаха, когато спрях пред двора и погледнах нагоре. Изчаках двойката да отмине, взех една малка шишарка и я хвърлих към прозореца. Отклони се с няколко метра, вместо това уцели стената.
Намерих нова шишарка, прецених тежестта й, опитах се да пресметна разстоянието, преди да я хвърля. Този път бях по-точна и стената издаде лек пукот, преди шишарката да падне на земята.
Появи се светлина. Скоро след това прозорецът изскърца. Сънената Маргарет, с коса, хвърчаща във всички посоки, погледна навън. Помахах й, опитах се да се усмихна.
— Джули? — попита Маргарет със сънлив глас. — Какво правиш?
— Здравей, Маргарет. Имам нужда да поговоря с теб.
Маргарет ме погледна.
— Сега?
— Да.
— Имаш ли представа колко е часът?
— Не. Но трябва да говоря с теб — повторих аз.
Маргарет наклони глава.
— И защо аз ще искам да говоря с теб?
— Знам, че си ми ядосана — отвърнах. — Съжалявам за това, което казах. Не исках да те нараня. Извинявай.
Маргарет, която беше само по нощница, замръзваше на отворения прозорец.
— И имаше право. Има нещо, което се случва. Дойдох тук, за да говоря с теб за това. Имам нужда от помощ. Твоята помощ.
Маргарет стоя и ме гледа известно време. Накрая каза:
— Добре тогава. Изчакай малко, сега ще сляза и ще ти отворя.
37
Седнах на един барбарон на пода. Малките топченца стиропор се оформиха, следвайки линиите на тялото ми. Маргарет седна на пода до мен, с гръб към леглото.
Започнах да й разказвам за дядо, но не казах нищо за това как е умрял. Джон Мериуедър не знаеше нищо със сигурност, така че не исках да разпространявам слухове.
— Съжалявам да го чуя, Джули.
И за един кратък миг караницата ни в училище беше забравена. Но след като постояхме малко на пода, заслушани в тишината, Маргарет започна да говори.
— Ти си единствената, която знае за това — каза тя и сведе поглед. — Или — възможно е и други да знаят, но никой не ми е казвал нищо. Поне не по този начин.
Тя вдигна поглед към мен и се усмихна за кратко.
— Не съм казвала нищо и на родителите си.
Гледах я — ранимостта в погледа й, болката. Не трябваше никога да й казвам нещо подобно, но не успях да се контролирам.
Постъпката ми ме караше да изпитвам срам.